Съвременната медицина не е медицина на инцидента, а на предвидимостта

Проф. Васил Каракостов, дм, е началник на Клиниката по неврохирургия към Университетската болница “Св. Иван Рилски” – София. Проф. Каракостов завършва медицина през 1982 г. в Пловдив, през 1986 г. придобива специалност по неврохирургия. Специализирал е “Евокирани мозъчни потенциали” в Любляна; стереотаксична неврохирургия в Швейцария и Швеция; спинална микроневрохирургия в “Шоен клиник” – Мюнхен, гръбначна хирургия и гръбначна микроневрохирургия в Цюрих, Берн, Залцбург, Брюксел и Лайден. Професионалните му интереси са в неврохирургията и микроневрохирургията, гръбначната хирургия и гръбначната микроневрохирургия, минимално инвазивната неврохирургия, стереотаксична неврохирургия, ендоскопска неврохирургия, вертебропластиката. 

В конкурса за професура проф. Каракостов участва с монографията „Остеопоротични и патологични вертебрални фрактури. Перкутанни техники за аугментация“, издадена през миналата година. В своето положително становище за професурата, проф. Явор Енчев, началник на Клиниката по Неврохирургия към УМБАЛ „Св. Марина“-Варна, подчертава, че в  тази монография проф. Каракостов за първи път в българската научна литература прави анализ на данните за заболеваемостта от остеопороза и остеопоротични вертебрални фрактури в различни региони по света и я съпоставя с тази в България. „На базата на богатия си клиничен опит от 994 пациенти, лекувани в Клиниката по неврохирургия на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ с перкутанните вертебропластика и кифопластика, той формулира собствени критерии за правилния подбор на пациентите, които са подходящи за провеждането на тези минимално инвазивни процедури“, подчертава проф. Енчев.

Пред Zdrave.net проф. Каракостов разказа за монографията и смисъла от споделянето на медицинския опит с широка аудитория извън научните среди, както и за метода на лечение на остеопорозни фрактури, който дава надежда за нормален живот на много възрастни хора.

Проф. Каракостов, вие заехте академичната длъжност „професор“ с монография, която се радва на голямо признание в научните среди.

Това е част от необходимите изисквания за хабилитация. Монографията обхваща голяма част от търсенията ми в определена област, която съм харесвал и практикувал с желание. В един момент човек иска да сподели опита си, а не да го държи само за себе си, тъй като това не е лично пространство, и да има полза от това, което е правил. Моята монография е резултат от 10-годишен труд от въвеждането на вертебропластиката до събиране на съпоставим със световните студии материал, близо 1000 човека.  994 са пациентите, които са лекувани по този начин и мисля, че това е както опит, който е споделен с колегите, така си има и своите индивидуални нюанси. На базата на такава голяма бройка пациенти, всеки лекар, който се среща с тази практика, може да направи съответните изводи. Статистическата значимост е по-достоверна, а резултатите са на база голям брой случаи и съпоставянето им на всеки един по отделно и сравнявайки с други такива студии.

Какво представлява вертебропластиката?

Това е миниинвазивен метод, който се извършва под формата на убождане с игла, под рентгенов контрол, с което се прави запълване или заздравяване на счупен прешлен на гръбначния стълб от травма или от туморно естество. Едновременно със заздравяването на прешленните тела може да се вземе и биопсия от тях, защото не всичко, което се диагностицира като счупен прешлен, се дължи на травма или остеопороза. Понякога в образната диагностика тези нарушения на целостта трудно се различават от метастази. Едновременно с това в тялото на прешлена се инжектира, подобен на паста за зъби субстрат, т. нар. вертеброцимент, който го изпълва и създава достатъчно здравина в тази зона. По-рано това трябваше да бъде извършвано с една сложна система за стабилизация на гръбнака с винтове и импланти по открит способ.

 При какви травми може да бъде използван този метод?

При т.нар. леко инерционни травми. Такива, които не разрушават прешлена до степен, че да бъде разрушен на отделни фрагменти, а за предимно битова травма, най-често при възрастни хора, която води до смачкването му под формата на клин. С тази методика може да се възстанови височината на прешлена и да се заздрави неговата структура. Може да се използва и при травми от друг характер, когато прешленът не е раздробен или не е притиснал гръбначния мозък. Ако това се е случило, трябва да се направи открита оперативна интервенция, да се отстрани фрагмента, който притиска, и тогава да се продължи нататък.

Може ли циментирането да бъда направено в случаите, когато разрушаването на прешлена се дължи на метастаза?

В тези случаи този метод е много ползотворен за пациента, защото му дава възможност да се придвижва без болка и да продължи с химио- или лъчетерапия на основното огнище, от което е дошла тази разсейка. Повечето пациенти, около 90%, са с оплаквания от болка, която не се повлиява от нищо и им пречи да извършват каквато и да е друга дейност.

А когато е резултат от остеопороза, има ли вероятност за рецидив?

Остеопорозата е системно заболяване. Когато се направи циментиране на счупен прешлен, това не лекува заболяването, а последствието от него. Заздравяването на прешлените дава възможност на възрастните хора да водят един нормален живот, да се самообслужват. На практика тази интервенция има косвена роля за увеличение на продължителността  им на живот, тъй като обездвижването на легло има големи рискове от тромбози ,емболии и хипостатични пневмонии от които би могло в 80% да причини летален изход  до края на първата година.
Остеопорозата, от своя страна, се лекува чрез взимане на витамин D, калций, хормонална терапия, физиотерапия и балнеолечение.  

Преди време бяхте казал, че лекарите ставате все по-тясно специализирани. Това не ограничава ли обаче достъпа до здравеопазване, когато пациентът трябва да търси конкретен специалист за всяко свое страдание?

 Тенденцията е да се извършва възможно най-качествено лечение и интервенция по конкретни области, в които специализираните лекари са най-информирани и могат да дадат най-доброто за конкретното заболяване и конкретния случай. В противен случай би имало само обща медицина и всеки да прави всичко.

Това тясно специализиране води и до цялостна промяна на структурата на здравеопазването.

Разбира се, всичко се променя. Вместо да има болница във всяко населено място, можем да се поучим от опита на Швейцария, където има отлична система на личните лекари, кантонални болници и прекрасно организиран здравен транспорт. Системата на здравеопазването има нужда от малки спретнати поликлиники, в които да работят личните лекари, да има малък, съвременен рентгенов апарат и перфектна връзка с най-близката голяма болница. За мен не е добър пример 80-годишен лекар да обикаля пет села. Това е глупост! Човек има нужда достойно да работи и достойно да си почива. Този човек трябва да си почива. Не мога да си представя, че един лекар може да обслужва качествено 2000 пациента. Съвременната медицина не е медицина на инцидента, а на предвидимостта и това трябва да е водещо и у нас.

Смятате ли, че е полезно за обществото научните трудове да имат широка публичност, защото покрай коронавируса сякаш всички станаха специалисти, без да имат нужната подготовка да разбират думите на медиците?

Медицината е нещо, което е интересно, защото касае всички. Естественият страх от неизвестното кара хората да имат собствено виждане за новостите, които биха ги спасили или предпазили. В големите световни вестници си има специални страници, които публикуват достижения и конкретни случаи, защото това е много важно за хората. Всеки би предпочел да е здрав, вместо да има последен модел джиесем. У нас обаче се случва точно обратното - популяризират се новостите при джиесемите, а не новостите в медицината.  Медицината е ценност, такава както е и образованието. В нормалните общества тези професии са на друго стъпало в обществото, а ние сега прохождаме в отношението си към лекарите и учителите. В момента това, което се харчи и съответно предлага, е нещо, което радва сетивата, а не това, което има стойност. Всяко общество минава през такъв тип ценностна система.