Проф. Димитър Раденовски: Хирургията трябва да се живее

Проф. Димитър Раденовски е роден е през 1949 г. в Белоградчик. Завършва Белоградчишката гимназия и медицина в МА-София през 1977 г. Същата година става главен лекар в поликлиниката на гара Елин Пелин. От 1979 г. до 1982 г. е клиничен ординатор в Окръжна болница-София. През 1982 г. е назначен за коремен хирург в „Пирогов“ и до 2014 г. е последователно ординатор по хирургия в 4-та хирургическа клиника, началник екип във 2-ра ХК, началник на клинично отделение във 2-ра ХК, началник на 4-та хирургическа клиника, член на борда на директорите, изпълнителен директор (2007-2012), а в последствие отново член на борда на директорите в УМБАЛСМ “Н.И.Пирогов“. В момента е управител на ДКЦ „Св. Иван Рилски“ ЕООД. Член е на Българското хирургическо дружество и на Дружеството за спешна хирургия.

Автор е на няколко книги, сред които „Н.И.Пирогов - легенда в хирургията“, „История с поглед към бъдещето“, „Сто и четиридесет години Български червен кръст“.

Проф. Раденовски, как решихте да изберете медицината за своя професия?

В началото исках да следвам в Художествената академия. Израснал съм така да се каже в ателието на баща ми, с дърворезби и рисуване. Наблюдавах как човек дава от себе си, произвежда картина или статуетка и тя му носи страхотно удоволствие, защото вижда плода от своя труд. Но когато отидох в казармата и трябваше да направя избор, реших, че трябва да отида във Военноморското училище. Там останах около три месеца, тъй като ние сме от Северозападна България, където няма самолети, няма вода, и тогава майка ми и баща ми с много разправии ме накараха да изляза от училището. Излязох, но отидох в Школа за запасни офицери. Тогава пък имаше недостиг на парашутисти и разузнавачи и ме вкараха в това направление. Изкарах си двете години в казармата и когато излязох от там, вече имах друг поглед върху живота, по друг начин се отнасях и разбирах, че ще бъда по-полезен, ако  работя като хирург например. Защото отговорността на хирурга е огромна. Другият пример в живота ми, освен баща ми, който стоеше пред мен, беше чичо ми - бивш царски офицер. След като се сменя властта през 50-те години на миналия век, той решава да запише медицина. 18 пъти го изключват от университета заради това, че е бил царски офицер, но завършва и става много добър лекар-невролог. При него видях какво означава благодарността на хората. Има признание, има уважение и го виждаш веднага. Така реших, че ще бъда по-полезен, ако работя като лекар-хирург.

Как избрахте точно коремната хирургия за своя специалност?

Няколко години бях кръжочник при проф. Любомир Карагьозов, известния наш неврохирург. Направи ми впечатление, че неврохирурзите дават всичко от себе си докато оперират, но когато след 15-20 дни изписват пациента, той не познава опериращия си лекар. Та си зададох въпроса „Защо съм се записал тук? Пациентите не те познават, пълна лудница е в отделението, няма добра апаратура.“ Тогава се записах в кръжока при хирурга проф. Георги Златарски в „Пирогов“. Там работеше и създателя на спешната хирургия у нас – Алберт Луканов.

В хирургията не е достатъчно само да си добър специалист, трябва да я живееш професията.  Винаги има едни хора, които се открояват. Не е достатъчно дори само да си сръчен в ръцете. Навремето казваха – голям хирург, голям разрез, после го модифицираха – голям хирург, съобразен разрез, а сега ние смятаме, че добрата хирургия е високотехнологичната, миниинвазивна хирургия. И откровено казано, „виновник“ да се трансформира спешната хирургия в „Пирогов“ в лапароскопска съм аз. Бях подкрепен и от проф. Радослав Гайдарски, и от проф. Красимир Гигов. Разрешиха ни да закупим много апаратура, да направим обучителен център по лапароскопска хирургия, обучихме около двадесетина души и ги разпределихме в четири екипа и нещата добиха съвършено друг вид.

Какво е за Вас „Пирогов“?

40 години от живота ми са минали там. Спешната медицина е предимно организация и администрация. Някой трябва така да подреди системата, че като се появят 10 болни, да се отсеят само тези, които са за спешна операция. Другите, чието състояние позволява, да изчакат, а трети въобще може да не са за прием в болница. Вземането на такова решение е огромна отговорност. Трябва да си много добре подготвен и обучен. Там е голяма въртележка и, за да овладееш този процес, трябва да си в болницата всеки ден. Аз като директор на „Пирогов“ не съм ползвал и ден отпуск.

Липсва ли ви спешната хирургия?

Да, липсва ми. Сега работя в „Св. Иван Рилски“ – болница, в която всичко е планово. Тук има време, за да се вземе решение какво точно да се направи. А в „Пирогов“ трябва да вземеш решението за минути, да не кажа веднага. Идва застрелян някой или прободен и трябва веднага да го качиш в операционната, без изследвания, за да направиш няколко животоспасяващи процедури, за да оцелее човекът. Това ни се случваше там постоянно. Тази емоционалност и напрежение ми осмисляше живота. Спомням си чувството да излезеш от 12-часово дежурство и си тръгнеш за вкъщи удовлетворен, че нещо си направил.

Имате ли медицински случаи в кариерата си, които не можете да забравите?

По обясними причини спомените ми в това отношение са свързани с „Пирогов“. Всеки ден там е различен от предишните - фуния, в която се събира всичко онова, което се случва в нашето общество. От нормалните хора, които заболяват до всички престъпници, които трябваше да минат през нашия институт – застреляни, заклани, пребити. Всичко това са различни казуси, все едно, че четеш Достоевски –„Престъпление и наказание“. Страшна работа е. Нашите политици не можаха да разберат, че ние се занимаваме с лечебната част, не се занимаваме с бандитите. Но когато някой съм го оперирал, с него ставаме наистина близки. Не мога да се държа като полицай, да използвам ситуацията и да му взема информация. Или както ме обвиниха, че Иван Тодоров-Доктора и сега ми плащал от отвъдното. Познавах го, познавах и цялата му кохорта, но той е просто един от тези, които съм оперирал.

Защо избрахте болница „Св. Иван Рилски“?

Едно от предизвикателствата, които ме доведоха тук, е генетичната лаборатория, която преди година и половина направихме с д-р Дечо Дечев, тогава управител на болницата. Забравихме превантивната медицина. Ние сме 6 млн. души в България, колкото един средно голям европейски град. От тях има около 2 млн. души, които са млади хора. Не е без значение, че в млада възраст можеш да ги изследваш и да им кажеш, че могат да развият една или друга болест в по-напреднал етап от живота си. Точно това можем да правим в нашата генетична лаборатория. На базата на това, вече знаеш какво може да ти се случи в бъдеще. В нашата болница имаме апаратура и хора, които могат да работят с нея. Голямата ни мечта е да докажем, че една държавна болница, когато е далновидно управлявана, може да бъде високо технологична и по нищо да не отстъпва на частните лечебни заведения. Затова и продължаваме да разширяваме диапазона на техниката ни. Единственият проблем е, че ни е малко тясно пространството, защото идват страшно много хора, те трябва да имат достъп до лекаря, да се спазват графиците.

Имаме много добре развита гастроентерология, неврохирургия, неврология, ревматология, онкология и цялата тази апаратура, която е като гарнитура към процеса да се извърши качествено лечение. Всичко това е по-евтино, отколкото да се лекува разгърната болест. Има превантивна и активна медицина, за които се изискват средства в пъти по-малко, отколкото са нужни за лечение на вече разгърнато заболяване. За хосписи също много се говори. Всеки човек трябва да знае, че няма нищо по-сигурно от смъртта. На всеки от нас това му предстои. Нашата идея е да се направи и училище за мед.-сестри в Перник и Център за обучение по високи технологии. В електронното здравно досие пък трябва да е включена информацията за проведени терапии и диагностицирани заболявания, какво се случва с децата ти и т.н. България има капацитет за развитие на тези неща.

Създадохме и Научен съвет, който да прави стратегия в кои направления ще се развива болницата, какви са необходимите кадри, какви докторанти да се обучават.

Как се разтоварвате?

Писането на книги ми дава изключително удовлетворение. В тях има много мои карикатури и шаржове, сериозни проучвания с богат илюстративен материал. Предпочитам да ги издавам сам и да ги подарявам, няма да загубя от това. Човек трябва и да даде, не може само да взима.

Снимка: Надежда Ненова