Неда Диманова: В „Пирогов“ от невъзможното се прави възможно

Неда Диманова е дългогодишна медицинска сестра в „Пирогов“. Тя е един от професионалистите, посрещнал пострадалите от тежката катастрофа край Своге. Пред Zdrave.net г-жа Диманова разказа за превратностите в живота си, пътя си в медицината и защо „Пирогов“ е единствената болница по рода си за нея в света.

Г-жо Диманова, как избрахте медицината?

Разболях се. До този момент имах съвсем друга насоченост в живота. От дете пея, танцувам и свиря. Завърших музикална гимназия – клас по цигулка, паралелно с балетно училище и даже започнах работа в Музикалния театър. В един момент обаче се разболях и осъзнах, че трябва да напусна театъра, докато не съм се провалила и докато другите не са забелязали моята немощ. Бях много отчаяна, но реших, че ще върша нещо, с което аз да помагам. Кандидатствах медицина, но по онова време не беше лесно, имах и характеристика внучка и дъщеря на врагове на народа. Родният ми баща е бил комунист, който 20 години е живял с куршум в сърцето, но е починал малко след моето раждане. Дядо ми по майчина линия и човекът, който ме отгледал, са били в Белене. Не ме приеха, но останах резерва и в един момент прехвърлиха документите ми в Полувисшия медицински институт, който завърших. В началото ходех на лекции с известна съпротива. Благодарение на прекрасните си преподаватели обаче разбрах, че това е нещо много важно и че когато човек решава да се посвети на това, трябва да е много сигурен, защото никак не е лесно, ако нямаш мотивация, да работиш това. Когато започнах да ходя на стаж и се срещнах с мъката на болните хора, изведнъж усетих, че обичта и топлината, която имам, е за тях. Така се започна. Оказа се, че за мен е изключително всичко това.

Как започнахте работа в „Пирогов“?

Започнах да ходя тук на държавен стаж и се оказа, че в отделението, в което бях на стаж, са ме харесали и поискаха да остана в „Пирогов“. За мен беше невероятно, защото тогава трябваше да си работил като сестра поне пет години, за да можеш да отидеш да работиш там. Споделих с моята курсова ръководителка г-жа Куманска, която преподаваше „Грижи за болното дете“ и тя ме посъветва да си взема бележка от отделението. Отивам на разпределение и тъй като бях първа по успех, имах право да избирам къде да работя. Оказа се обаче, че „Пирогов“ не влиза в разпределението. Тогава извадих бележката и ми позволиха. В „Пирогов“ попаднах на чудесни хора, на един екип, който така ме зарази с начин, по който работят, така ме накараха да ги обикна, че дори успяха да заместят семейството ми. По това време загубих и майка ми и братята ми, много близки хора и изведнъж останах съвсем сама.  Екипността, която е емблематична за „Пирогов“ не се гради лесно, но е вложена в темелите на тази болница. Тя има душа. Всички заедно сме нещо, сам човек нищо не е. Влизаш в шокова зала и знаеш този до теб какво иска, какво може, ти какво трябва да направиш. Без много приказки се организира работата. В живота постепенно започнах да осъзнавам сериозността и отговорността на тази професия. Имах учители, които бяха величия в медицината. И до ден днешен ги помня с благодарност. Аз самата имам две момичета, които мога да кажа, че са ми ученички. Виждам колко те са по-умни, колко жертвоготовни са.

Какво се случва, когато има големи инциденти?

Последният път, при катастрофата край Своге, толкова всичко беше точно по пироговски. Събраха се учениците на тези, които са започнали при мен – на проф. Таков, на доц. Георги Бонев. Дойдоха хора, които познавам от първите им дни в болницата. Те надминават учителите си. Изключително бързо се стиковаха. Между нас има много специални отношения. Ние имаме нужното уважение един към друг, имаме дисциплина, огромна доза саможертвеност… Между нас има много хора, които здравословно не са по-добре от тези, които лекуваме. Много починаха по време на работа.

Екипът ли е причината да прекарате целия си живот в „Пирогов“?

Не е само това. Аз съм имала щастието и късмета да работя по малко и в чужбина и то в големи болници. Важността на работата обаче и осъзнаването, че тук от невъзможното се прави възможно. Преди години дойдоха едни американци, за да обучават персонала в детска шокова зала и спря тока, после спря водата, после се повредиха асансьорите. И всеки път те заявяваха, че днес няма да се работи. Те не можеха да повярват, че работата продължава. Когато дойдоха те ни гледаха като аборигени, когато си тръгваха – плакаха. Няма такава болница по света. Не знам дали обществото си дава сметка какво преживяваме, когато се случи такъв инцидент.

Как се справяте с отношението на пациентите, когато те са агресивни и нападателни?

За всичките 42 години, в които работя, ми се е случвало един или два пъти да се разгневя на пациент и го смятам за грешка. Болният човек е в паника, той не вижда нищо друго. Дори много от нашите пациенти не помнят на другия ден какво са правили. Трябва да си спокоен, да изглеждаш достатъчно авторитетно и да вдъхнеш вяра на пациента, че знаеш точно какво правиш. В голямата си част резултатът от нашата работа е в Божиите ръце и ако ти не си почтен към себе си, към колегите си, към пациентите си, не можеш да успееш. Точно тази почтеност намирам в нашата болница.

Много се говори, че медицинските сестри са много подценени и като заплащане и като възможност за кариерно развитие. Имате ли рецепта как да бъдат преодолени тези проблеми, макар че за Вас това явно е на заден план?

 Така е, защото се научихме да компенсираме. Обичаме болницата си и искаме по някакъв начин да я спасим, защото не е лесно да оцелее тази болница. Ние трябва да успеем. Смятам, че всеки човек, който ти е пратен, е пратеник от Бога. Той е за изпитание, за поучение, за какво ли още не. Ние работим на няколко места, защото разбираме, че тези въпроси трябва да бъдат решени на високо, политическо, ниво. Рецептата е в помощта, която сами си оказваме. Ето аз щях да гръмна от мъка, заради всичко, което преживяхме вечерта след катастрофата. Приятелка ме покани веднага в Сандански, а колегите предложиха да ми вземат дежурството, за да отида за два дни. Както работим бързо, така бързо умеем и да се възстановяваме.

Въпреки че работите на две места, в свободното си време пеете и в хора на храма „Св. Александър Невски“.

За мен това е продължение на моята подготовка от детството ми като музикант. Това много ми помага, защото съм дълбоко вярващ човек и съм благодарна, че имам своето място там.