Документалният филм „Един от нас“ за хора с психично страдание ще бъде излъчен по БНТ на 14 март от 17.30 ч. като част от информационната кампания „Живей, не страдай“ в подкрепа на хората с психични заболявания. Зад каузата стоят Фондация Глобална инициатива в психиатрията, Фондация Светът на Мария, Световната здравна организация - България, Националният център по обществено здраве и анализи и Портал на пациента.
Разговаряме с д-р Захари Зарков, психиатър, ръководител отдел „Психично здраве и превенция на зависимостите“ в Националния център по обществено здраве и анализи.
Д-р Зарков, какъв е пътят на пациента с тежка психична болест до лечение и къде се къса нишката в психиатричната помощ в България?
При боледуването от тежка психична болест (шизофрения, тежко биполярно разстройство, епилепсия и др.) пациентът получава кризи. Извън тях животът му е като на всички нас. Когато е извън криза, има добре начертан алгоритъм за проследяване и мониторинг на състоянието му от психиатър. Психиатърът предписва медикаментите, проследява клиничните ефекти, мониторира слабостите на лечението. Когато е необходимо, изписва ново лечение, за да стигне пациентът до ремисия на тежката психична болест. Но когато пациентът е в криза, нишката в психиатричната помощ се къса. В състояние на психична криза мисленето на човека е нарушено, намалена е критичността му. Тогава е трудният момент, когато трябва да се вземат спешни решения за изваждане на човека от кризата.
Овладяването на спешните състояния е проблемът на българското психиатрично обслужване. Законово е регламентирано, че ако човек откаже да влезе в психиатрично заведение, принудителното му лечение е трудно. Тогава започват тревогите на близките как да се случи хоспитализацията, как да се вземе прокурорско постановление.
София е с най-добре развита система за спешна медицинска помощ за телесните боледувания – има няколко големи болници със спешни отделения, които не връщат пациенти. Спешно звено за психиатрична помощ също съществува, но е само едно и е с ограничен капацитет – това е Центърът за психично здраве „Проф. Никола Шипковенски“ на ул. „Екзарх Йосиф“. Крайно недостатъчно за голям град като София. Ако имаше две-три такива места, положението със спешната психиатрична помощ щеше да е друго. В столицата липсват звена, където близките на пациентите да намерят безотказна професионална помощ. Една от причините е запълненият им капацитет. Добрите места за лекуване са винаги заети. А по-скромните са отдалечени от града, каквато е психиатричната болница в Нови Искър. Някои колеги я наричат добре позиционирана крайградска болница. Обаче дали някой е отишъл там да заведе свой близък с психоза?! Никой не търси там спешна помощ.
Затова една от големите идеи на новата стратегия за психично здраве на гражданите в Република България е интегрирането на психиатаричните болници в града, за да се улесни достъпът на пациентите при спешни случаи. Това означава преместване на болницата от Нови Искър в София, до друга голяма болница за телесно здраве, с лекари на 24-часово разположение.
Не е ли възможно да се открият спешни звена за психиатрична помощ във вече съществуващите болници?
Да, това е нормалната европейска практика. Само че у нас многопрофилните болници не са мотивирани да поддържат спешна психиатрична помощ, защото в психиатрията няма клинични пътеки и заплащането на лечението на тежко боледуващ човек с психоза е мизерно. Болничните мениджъри не са мотивирани да поддържат такива отделения, защото носят повече разходи, отколкото приходи. Има само няколко психиатрични отделения в многопрофилни болници в областни градове, защото там няма друга психиатрична помощ.
Новата стратегия предвидила ли е да се компенсират тези празнини и да се финансира адекватно психиатричната помощ?
Предвидено е през първите две години да се направи преценка какъв е дефицитът във всички области на страната, да се работи съвместно с местната власт, да се посочи какво е необходимо, за да се подобри достъпът до лечение. Едва тогава ще стане ясно къде да се инвестира в инфраструктурата и в човешките ресурси, за да се подобри достъпът до психиатрична помощ. Изпълнението на стратегията още не е стартирало. Тя вероятно ще бъде ангажимент на следващите правителства, на следващите министри на здравеопазването. Но това е пътят – оценка на състоянието във всяка област и инвестиране там, където има нужда, включително и в София.
А дотогава какво се случва с хората с психично страдание?
Всеки се оправя, както може. Близки на болните понякога имат възможност да намерят „с връзки“ места в университетските болници.
Какви са предимствата на дългодействащите антипсихотици при добре стабилизирани пациенти с шизофрения? Кога е възможно стартирането на такава терапия? Пречат ли сегашните критерии на НЗОК за навременното стартиране на терапия с дългодействащи антипсихотици?
Дългодействащите медикаменти (антипсихотици) са революция в противорецидивната терапия при шизофренните разстройства. Лечението започва както в психиатричните стационари, така и в амбулаторни условия, тоест в психиатричните практики. Разбира се, по преценка на колегите психиатри за такъв вид терапия.
Има ли утвърден алгоритъм за психиатрични грижи в света и откъде да се започне у нас?
Няма да започнем съвсем от нулата, все пак в България има добра традиция за обслужване на тежката психична болест. Бившите диспансери са извършвали проследяването на пациентите. От друга страна, хората не бива да бъдат поставяни в някакви списъци заради това, че имат психично разстройство, или защото са преживели криза. Обслужването на тези хора ще се подобри много, ако се въведе единна електронна информационна система в здравеопазването. Това означава всеки човек да има здравно досие с всичките му заболявания и лечения, включително и психиатричните. Не е нужно да се прави нещо специално само за хората с психични разстройства. Първият ключ към разрешаването на проблема е информационна система в здравеопазването.
Вторият ключ е финансовото мотивиране на лечебните заведения да лекуват нуждаещите се хора. Ако има мотивация в местата за лечение, няма да има проблем с достъпа, никой няма да връща човек с остра психоза. Разбира се, тези пациенти изискват сериозни грижи, обучен персонал, специални помещения, лекарства... Това е трудна и скъпа задача, но не невъзможна. Нужна е политическа воля, за да се намери решение.
И така докато си чакаме, умираме....На 22-ри март ще навърша 23. Планирам да дочакам до малко след 4-ти април, за да видя резултатите от изборите. Нямам пари и възмжност да емигрирам, затова на 15-ти април просто ще се самоубия. Не ми се живее, ако това значи цял живот да се чувствам втора категория човек, заради това че хора като мен не са приоритет на управляващите и обществото. Чувствам се изоставена.
Вие не искате да чакате, Млада сте. Не знаете, че животът с едно мигване си отива от нас. И аз на Вашите години щях да се самоубивам, а станах на 46 и имам един син, мечтаейки и за дъщеря. Но развих способностите си оттогава, които са били просто в зародиш, и сега виждам доста ясно и цялостно. Много свои грешки в мисленето ни пречат на живота, а не държавата. Да емигрирате може и да е цел, но се постига с план и крачки за постигането му. Никой не бихискал да емигрира, ако имаше пари. И ако изчакате още малко за по-следващите избори, картинката ще е друга, уверявам Ви. Междувременно има какво да се прави, няма съмнение. И животът е адски интересен!
Много от хората с психична болест никога не влизат в пълна ремисия,голяма е трагедията и за тях и за близките им когато са изправени пред спешно състояние свързани с каквото и да е друго заболяване.Обикновено никъде не ги искат страхуват се от тях и е трудно и почти невъзможно да останат в отделение различно от психиатрия.Това е неописана дискриминация,която продължава да действа и трябва да се вземе официално решение каква да е процедурата в такива случаи,как човек с психичен проблем,животозастрашаващо състояние и отказ от негова страна спешно да бъде подложен на необходимата медицинска интервенция.