Доц. Петя Димова: Здравите деца са най-голямата ми радост

Доц. д-р Петя Димова е завършила медицина през 1991 г. Има признати специалности по неврология и по детска неврология. Специализирала е в Германия, Австрия, Италия и други европейски страни.

От 2006 г., заедно с доц. д-р Красимир Минкин създава Центъра за функционална и епилептична хирургия в столичната УМБАЛ “Св. Иван Рилски”. Той е един от малкото подобни центрове в света и е включен в Европейската референтна мрежа от центрове за лечение на тежки и сложни епилепсии, част от които не се поддават на лекарствено лечение. 

Доц. Димова, как избрахте медицината за своя професионална съдба?

В най-голяма степен това се дължи на семейни традиции – и баща ми, и майка ми са лекари, невролози. В детска възраст много исках да се занимавам със зоология и особено зоогеография, като особено ме привличаха миграциите на животните, които исках да изучавам. Но пък от малка се запознавах с пациенти на баща ми, дори такива от неговите ранни години по разпределение в гр. Лом. Спомням си много добре един от тях, който всеки път, когато идваше в София за различни празници или водеше други пациенти, ми казваше „Баща ти е виновен аз да съм жив“. В началото ми звучеше направо ужасно и плашещо, но с осмислянето на тези думи започнах да се гордея и възхищавам на това, което бе направил и правеше. По онова време имаше и поздравления по радиото за лекари и чувах как благодаряха и на майка ми, че е излекувала поредното дете с епилепсия. Така в гимназията осъзнах, че сигурно е много приятно да пътешестваш след животни по света, но е несравнимо по-хубаво да помагаш на хората и да разбираш, че някой дължи на теб здравето и живота си.

Кое Ви накара да се посветите на неврологията?

Най-общо казано, това са същите причини – баща ми се занимаваше и с експериментална, научна работа в областта на епилепсиите, съвместно с известни учени от много страни по света – не само от бившия социалистически лагер, но и от Франция и други „западни“ държави.

Когато ходех при него в Института по физиология на БАН се впечатлявах страхотно от опитите му със стереотаксично имплантирани, вживени електроди на котки с епилепсия, които спокойно се разхождаха в лабораторията, провеждаха им ЕЕГ и провокации на епилептични пристъпи, а след това котетата продължаваха да си живеят, все едно нищо не се е случило.

Майка ми пък работеше в Детска неврологична клиника на 4-ти километър, сега МБАЛНП„Св. Наум“, където се впечатлявах от децата, особено когато им правеше ЕЕГ. И двамата разгръщаха едни големи топове с хартия, на които се записваше мозъчната активност, а аз си мечтаех да започна и аз разбирам от тези криви линии – „вълни, острия и комплекси“, за които се говореше. Окончателното си решение взех на 19 г., точно преди да завърша гимназия, когато татко получи тежък мозъчен инсулт. В дните, когато беше в кома, неговите колеги и приятели в Неврологична клиника на Александровска болница се опитваха да ме подготвят за най-страшното, като казваха, че „всеки е пътник“. А аз си мислех непрестанно, че ако знаех какво му се случва в дните и часовете преди да се влоши рязко, щях да успея да предотвратя трайните тежки увреждания, които го инвалидизираха за следващите 24 години от живота му. Трябваше да стана невролог.

Вие сте от малкото невролози, които работят с деца. Носи ли Ви удовлетворение този Ваш избор?

Това стана донякъде по случайност, тъй като първото свободно място в София, което се появи година и половина след завършването ми, след отпадането на разпределението, беше точно в Детска неврологична клиника на МБАЛНП„Св. Наум“. Не бях назначена заради родителите ми – татко вече беше пенсионер по болест, майка ми живееше в Чили. Явих се на конкурс и бях безкрайно щастлива, че мечтата ми се изпълнява. Основната ми специалност е неврология, а втората – детска неврология, поради което съм работила и с възрастни, но работата с деца и до момента остава несравнимо по-интересна, понякога много по-трудна, а почти винаги – много по-удовлетворяваща. Правилната диагноза и правилното лечение при всеки пациент са най-големите предизвикателства и най-важните неща, към които се стреми всеки лекар. Но когато осъществиш това при дете, когато промениш прогнозата от „неблагоприятна“ към „добра“ или дори „пълно оздравяване“, при много от детските неврологични болести това означава спасен живот – на детето и на неговото семейство. А епилепсиите са точно този много голям дял от болестите на нервната система, при които драматична промяна е напълно възможна и излекуването на пациента, особено в най-ранна детска възраст, не е утопия. Нормалният последващ живот и напълно нормалното развитие на едно дете са най-голямата награда, най-голямото щастие за лекаря.

Работите в една от най-високотехнологичните болници у нас. Погледнато от този ъгъл, как промениха технологиите труда на лекаря?

Точно тези големи, високотехнологични възможности, но категорично и наличието на хора, които искат и могат да ги прилагат, за да развиват българската медицина в името на здравето на пациентите, ме доведоха преди близо 6 години в УМБАЛ „Св. Иван Рилски“. Технологичното оборудване тук, което продължава да се увеличава, при това на все по-високо ниво, в ръцете на правилните хора – с мечти, с амбиции и с голяма квалификация и отдаденост, дадоха възможност за осъществяването на втората ми мечта като лекар-невролог – да допринеса за възраждането на епилептичната хирургия в България. От 2000 г. исках това да се случи и се стараех да се обучавам (в други европейски страни) и да променя разбирането на колегите си невролози, да ги убедя, че оперативното лечение е възможно при болни от епилепсия. Разбрах, че това е осъществимо у нас, когато (донякъде) случайността ни срещна с неврохирурга доц. д-р Красимир Минкин през 2005 г. – говорихме по телефона: той специализираше в Париж, аз във Фрайбург, Германия, и установихме, че имаме една цел. Тя стана реалност през 2006 г., откогато като екип развиваме хирургията на епилепсията в България. На високо ниво, на европейско и световно ниво, нашият център към Клиниката по неврохирургия на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ работи от 2012 г., когато ръководството на болницата в лицето на д-р Дечо Дечев потвърди оценката си за нашата работа, за значението на това, за което мечтаем и което искаме да направим. Никога няма да забравя думите, които чух от него: „Много харесвам и уважавам това, което правите. Това е истинска медицина.“ Без неговата подкрепа и далновидност, без неговата вяра в нас, нашият Център по функционална и епилептична хирургия, който сега е част от Европейската референтна мрежа на центрове за лечение на тежки и сложни епилепсии, нямаше да бъде реалност. Нашият труд с високите технологии е все по-интересен, на моменти по-труден, но винаги по-възнаграждаващ и със сигурност - много по-успешен.

А не пречат ли технологиине на общуването с болния? Или може би придават друг нюанс в комуникацията?

Донякъде високите технологии пречат, защото много пациенти, четейки и ползвайки информация от интернет и кратките съобщения в медиите, започват да мислят, че когато се появи новост в здравеопазването, всичко ще стане ясно и ще се намери точното лечение много бързо, дори веднага. Това, разбира се, не е така. Винаги знанията и квалификацията са най-важни. Сложните, високите технологии при достатъчна и правилна специализация в една строго определена, много специфична област, разширяват възможностите на лекарите. Това внася нов нюанс в комуникацията с пациента, с близките му: трябва много подробно да се разясни същността на болестния процес и това, че за да разберем дали и как той може да бъде излекуван, въпреки нововъведенията ние заедно трябва да изминем един нерядко дълъг път. При болестите на нервната система и особено в епилептологията, а най-вече при хирургичното лечение на определени епилепсии, този път е винаги много сложен, но крайната цел – свободата от пристъпи – си заслужава.

Кое е най-значимото научно достижение във Вашата професионална област и какви са очакванията Ви за нейното бъдещо развитие?

В моята по-широка професионална област – неврологията и детската неврология, в последните две-три десетилетия безспорно най-значимите научни достижения са в областта на генетиката, която разкрива невероятни неща и прави нашата специалност все по-интересна и по-предизвикателна. Вече има напредък в генетичното лечение на някои доскоро нелечими, фатални детски неврологични болести. В по-тясната ми област – епилептологията, мисля, че най-големият научен прогрес е в областта на епилептичната хирургия. За същите тези 20-25 години се наблюдава уникално, невероятно бързо и широко приложение на хирургията навсякъде по света, което се дължи на развитието на невроизобразяващите методики, на използването на различни все по-усъвършенствани технологии. С тях проучваме устройството и функциите на системите в човешкия мозък, които са по-сложни и много променени при хората, страдащи от епилепсии. Според мен, тук ще бъде и бъдещото развитие, което в комбинация с все по-широкото използване на молекулярната генетика при епилепсиите, ще даде възможност за много по-точна диагноза и таргетна, максимално прецизна терапия при всеки отделен пациент.

Кои са Вашите любими занимания извън професията?

На първо място – четенето на книги, което става основно, когато съм в отпуск, но само ако няма пациент, който да е с проблеми - например по-чести или по-тежки пристъпи. Пациентите винаги са приоритет, но ако те са добре – чета, ходя в планината (другото ми голямо удоволствие) със сина ми, с приятели, с двете ни кучета; обичам да готвя, да ходя на опера.

Какво ще пожелаете на колегите си за Новата 2020 година?

Вяра и издръжливост. Вяра, че когато правим нещата правилно, трудът ни ще бъде оценен и възнаграден. А най-голямата награда си остават здравето и животът на пациента. Издръжливост, защото все още е трудно да се работи в нашата система на (за съжаление, доста объркано) здравеопазване. А понякога става още по-трудно, дори мъчително и отчайващо – когато обвиняват лекарите за трагедии, възможни в медицината навсякъде по света (лекарите сме хора, не богове!); когато се създава напрежение между лекари и медицински сестри – дори във филмовия сериал за средновековна Корея се вижда, че лекари и сестри са работили винаги заедно, за да лекуват! Няма истински лекари, които умишлено да вредят и които да не уважават труда на всички други, ангажирани в медицината. Съвременната медицина е сложна, но здравеопазването е система, която, при правилна организация и финансиране, има преобладаващо отлични резултати – и за пациентите, и за всички, които работят в нея.

И накрая, вместо финал – кои деца ще влязат първи в кабинета Ви, когато започнете работа след празниците?

За мое щастие, първите три деца ще дойдат за контролен преглед и ЕЕГ – те вече нямат епилептични пристъпи и заедно с родителите трябва да решим дали ще спрем лекарството. Едното бе оперирано преди 4 години, но тъй като взимаше 3 медикамента, процесът на спиране се оказа по-продължителен. Важното е, че крайният резултат е постигнат – без пристъпи, без лекарства. Здрави деца - най-голямата радост!