Доц. Иван Василевски: Специализантите са целият ни капитал в „Пирогов“

Доц. д-р Иван Василевски, д.м., е роден през 1968 г. През 1994 г. завършва медицина в МУ-София. В периода 1995 г. - 2001 г. специализираобща хирургия в Медицински Институт на МВР - София, като придобива специалност- обща хирургия. От 2002 г. до 09. 2018 г. работи в Клиниката по Чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология на Военномедицинска Академия – София. От 2006 г. до септември 2018 г. е началник на отделение. Към днешна дата доц. Василевски е началник на Клиника по хирургия в УМБАЛСМ „Пирогов“.

Доц. д-р ИванВасилевски е член на Българското хирургическо дружество,Българската асоциация на хирурзи, гастроентеролози и онколози,Българкото дружество по трансплантология,International AssociationofSurgeons, GastroenterologistsandOncologists (IASGO) и Europeansocietyofsurgicaloncology (ESSO).

Доц. Василевски, как избрахте медицината?

В началото най-вероятно ми е звучало интересно като вид образование. Можех да кандидатствам всичко, защото бях с отличен успех. Имах две възможности – или да се занимавам с музика, или с медицина, но надделя убеждението да следвам медицина. Свирил съм на пиано. Учил съм в музикално училище до доста голям клас, така че можех и с това да продължа, но с времето, когато човек навлезе в медицината, вижда, че това е едно море от субспециалности, от наука, от работа и някак си това му е достатъчно за цял живот.

Сигурността ли беше причината да предпочетете медицината пред музиката?

Може би е така. Давате ми добра насока за размисъл.

Хирургията е мечта за почти всеки студент по медицина, но как Ви избра тя?

Избрал съм я аз, друго не съм искал никога. Хирургията има много субспециалности. Започнах в Клиниката по урология и около година и половина работих там. Тогава имаше конкурс за специализации и започнах специализация по хирургия. Всъщност това ми беше основната цел и само с това съм се занимавал след това. Хирург се става трудно. Хората имат една представа за нещата, но когато започнеш да специализираш и да навлизаш в проблемите, разбираш, че е съвсем друго. Хирургията не е занаят. Тя е свързана с изключително много четене и образоване, което може би се разминава с общата престава за специалността. Трябват изключително много знания и четене, не по-малко отколкото в интернистичните дисциплини.

Коя от субспециалностите в хирургията Ви е най-много на сърце?

Специалността ми е „обща хирургия“. След петте години специализация попаднах във ВМА, а малко по-късно в Клиниката по Чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология. Там прекарах около 15 години. Като цяло интересът ми е насочен натам. В никакъв случай не подценявам останалите части от корема, с които съм се занимавал, те са част от цялостната коремна хирургия. Работил съм дълги години и спешна хирургия, така че нищо не ми е чуждо. Един коремен хирург трябва да може да работи всичко.

Участвал ли сте в екипите при чернодробните трансплантации?

В повечето съм участвал. От създаването на програмата съм бил там, допреди седем месеца. Участвал съм и при експлантацията – взимането на органите и при трансплантацията – целият процес.

В „Пирогов“ не се извършват трансплантации, няма ли да Ви липсва това?

Липсва ми. Като човек, който се е занимавал с това, ще ми липсва винаги.

Защо избрахте „Пирогов“?

Това е предизвикателство. Освен, че съм решил да дойда в „Пирогов“, съм дошъл и на позиция, която предполага развитие. Има концепция за развитие и промяна в общата визия на хората към „Пирогов“, да не бъде възприеман единствено като болница за спешност. Това би трябвало да се промени с времето. Спешност има във всяка голяма софийска болница. Това е нормално и е част от цялостната концепция за развитието на големите модерни болници. Така че това е предизвикателството за мен. Разбира се, работата е малко по-различна от това, което аз си представям като хирургия, но имам желание, намерения и надявам се подкрепа от колегите и ръководството това да се променя. Затова съм и тук.

Каква ще бъде промяната?

Ще говоря конкретно за коремната хирургия на „Пирогов“. До момента тя е била сепарирана на четири отделни клиники с една неясна диференцираност. В момента Клиниката по хирургия е една, която извършва преглед, диагностика, операции и прием на спешни пациенти. Смея да кажа, че делът на пациентите бележи ръст през последните месеци, както е увеличен и броя на много тежките оперативни интервенции. Като цяло насоката е към преструктуриране на спешността и увеличаване дела на плановите операции, повишаване на тяхното качество и унифициране работата на хирурзите.

 Кои са големите предизвикателства през Вас в медицината?

По-специфичното за „Пирогов“ е не самата спешност, а типа пациенти, които идват тук и тяхната възраст. Един голям процент от пациентите са възрастни, с много съпътстващи заболявания, което в процеса на диагностика, операция и постоперативния процес, значително усложнява лечението. Гледането им е сложно и трудно. Рисковете са много и понякога резултата при тези пациенти не винаги е желания от нас. И хирургията, и човешкият живот имат своите граници. Ние помагаме в рамките на възможното. Това е нещо с което, като външно лице за тази болница, ми трябваше време да свикна. В повечето болници пациентите са много по-селектирани. При типа болница, която е в момента „Пирогов“, тук идват всички и никой не е връщан. В конвенционалната и лапароскопската хирургия общо взето съм правил всичко. Не мога да кажа, че имам някакви мечти, освен желанието ми за по-добри резултати и възможността да се помогне на повече хора. Може би все пак се надявам да се развие трансплантационния процес в България, така както е развита в много страни.

Кога би могло да се случи това?

Всичко би могло да се развие и за пет години, въпросът е да има визия за това. Не става само с ентусиазъм, нито само с пари. Реално условия да се развие има, има подготвени хора, има и мотивация, но тя трябва да се подхранва както от самата медицинска общност, така и от държавата и гражданите.

Как преживявате смъртта на пациент?

Като хирург мога да кажа, че с това не се свиква. Като човек – също. Загубата на човешки живот, комуникацията с близките, е един много труден процес. Все пак като професионалист посоката на мисленето ти трябва да е малко по-различна, да си наясно какво правиш и какво може да последва от действията ти, какъв риска, какви рискове да поемеш. Точно към това един професионалист привиква, защото ако не го направи, не може да бъде адекватен към казуса, който трябва да разреши. Не трябва да има никакво колебание и страх.

Как се разтоварвате от това напрежение?

В момента съществуват шаблонни фрази в тази насока, но реалността е малко по-различна. Всеки, който работи интензивно хирургия, всъщност не разтоварва. Работата е денонощна, позволява си почивка един-два дни в месеца и това е. По отношение на разтоварването нямам някаква определена насока за дейности, важно е да съм с децата ми.  Така или иначе работата поглъща ежедневието ми и за тях не ми остава свободно време. Ето защо, всеки свободен миг се стремя да посветя на тях без значение дали ще се разходим в планината, ще караме кънки, ролери или колело. Те ме презареждат и ми дават сили, за да се раздавам още повече в работата, както за екипа, така и за пациентите.

Свирите ли още на пиано?

Спрял съм свиря дори за удоволствие. Ако си свирил професионално, няма начин с този темп на работа и с типа хирургия да поддържаш ниво. Ти го забравяш. Свиренето на пиано не е като карането на колело. Никога не можеш да бъдеш на нивото, на което си бил и постепенно мозъкът ти те кара да забравиш.

Какво бихте искал да оставите след себе си?

Още се чувствам твърде млад, за да мисля какво ще оставя след себе си. В „Пирогов“ съм заобиколен с изключително много млади хора, което ми дава сила. Надявам се, че са ме приели. Аз съм ги приел, показал съм им нещо много различно и съм им променил цялостната визия за коремната хирургия. Надявам се това да им даде сили и желание да се развият като добри хирурзи. За това определено е нужен тласък. Аз съм го имал, надявам се да им го давам и на тези 15 души специализанти. Това обяснявам и на колегите, че тези млади колеги са целият капитал тук и трябва да инвестираме денонощно в развитието му. Знаете ли, казват, че най- голямата награда за един учител е когато ученикът му го надмине. Вярвам в тази мисъл и работя, за да мога като застана в средата на коридора в клиниката или в операционния блок, оглеждайки се да видя съвършенството на механизма на съвременната школа „Пирогов”, за който имам принос и аз. Радвам се, че не просто мога да предам възможностите си, а, че има на кого.

 Снимка: Надежда Ненова