Д-р Станимир Сираков: Смъртта на пациент не се преживява

Д-р Станимир Сираков завършва медицина през 2009 год. в МУ-София. Веднага след това започва работа като ординатор в отделението по "Компютърна и магнитно - резонансна томография" към УМБАЛ "Св. Иван Рилски". Той е специалист „Образна диагностика” и има диплома за II-ро ниво „Интервенционална рентгенология“, един от малкото лекари в страната, извършващи високо специализирани животоспасяващи интервенционални интракраниални процедури като "койлиране" на мозъчни аневризми и облитериране на мозъчни и гръбначно-мозъчни артериовенозни малформации, както и минимално инвазивно лечение на злокачествени заболявания на черен дроб, бъбреци, пикочен мехур и други органи. Специализира интервенционална неврорентгенология в: Клиника по Рентгенология, Медицински Университ - Ниш, Сърбия и University Hospital Beaujon - Париж, Франция. Д-р Сираков разказа пред Zdrave.net за решението си да избере медицината и с какво тя го е превзела.

- Д-р Сираков, с какво Ви привлече медицината?

- При мен е наследствено. Баща ми беше лекар. Запалих се от него по разказите му, от случаите, за които говореше вкъщи. Така че от малък друга алтернатива за мен нямаше.

- А как се спряхте на „Образната диагностика“?

- Тази специалност я открих горе-долу в 6-ти курс. Тогава, пак благодарение на баща ми, обикалях по международни конгреси и видях тези минимални инвазивни ендоваскуларни процедури. Тогава бях решен, че ще стана неврохирург, защото те ги правят. В България беше малко познато по това време, че рентгенолозите могат да правят интервенционални процедури. Просто в нашия курс в Медицинския университет никой не го споменаваше. Ние завършвахме с идеята, че рентгенолозите са хора, които се занимават само с диагностичната част – разчитане на образи. Оказа се обаче, че ако искам да специализирам навън, навсякъде ми искат „Рентгенология“ като специалност. Така че никога не съм смятал, че ще ставам рентгенолог, но в 6-ти курс се наложи, за да мога да изляза навън да се обучавам. Направих няколко специализации навън, за да мога да започна да прилагам тези техники в България и да ги развивам.

- Какво Ви накара да се върнете да работите в България? Защо не останахте в чужбина?

- Никога не съм имал идеята да работя навън. Още навремето с баща ми имахме такива спорове, че трябва да уча в Германия. Проблемът обаче беше, че ако искам да се развивам в България, а завърша медицина в Германия например, като се върна ще има сблъсък от разликата на манталитет, система, начин на работа и най-вече ще съм си загубил контактите, които, според мен, са най-важни. В България докато специализираш създаваш контакти с колеги, асистенти, познаваш големите имена тук. Ако смяташ да работиш тук, според мен е по-логично да завършиш в България медицина и да специализираш навън, за да можеш да прилагаш по-иновативни и модерни техники. Така че никога не е стоял пред мен въпроса, въпреки предложенията, които съм имал, да остана в чужбина. Смятам, че тук ще се развивам и тук ще се доказвам.

- Това означава ли, че финансовата страна на професията не е толкова важна?

- Може би е важна, но пак благодарение на моите родители. Те са успели така да ме подсигурят и да ме възпитат, че да не мисля за финансовата част, за което съм им страшно благодарен. Ако мислех за това, може би щеше да стои по-сериозно този въпрос, но водещата ми мотивация е да се развивам тук в България.

- Какво представлява специалността Ви?

- Общото наименование е Интервенционална неврорентгенология – крайно непозната в България. Тя е алтернатива на класическата хирургия при лечението на мозъчно-съдовите заболявания - мозъчни аневризми, мозъчни артериовенозни малформации, AV фистули, вид силно васкуларизирани тумори. Това правим по минимално инвазивен съдов достъп. На практика лекуваме тези заболявания като избягваме класическата неврохирургия. В много случаи локализацията и степента на сложност е невъзможна технически за извършване на класическа неврохирургия и тогава идваме ние. А и сравнено, когато случаите са подходящи и за двата метода, ендоваскуларните техники показват по-ниски проценти усложнения, което е големият плюс. На Запад се практикуват масово, защото всеки цели по-малък престой на пациента в болница, по-бързо възстановяване и по-малки рискове.

- Въпреки че са по-малки, рискове все пак има. Какви са те?

- Вид мозъчни интервенции са. Рисковете варират. За една мозъчна аневризма вероятността от най-лошото при мозъчна интервенция е окол 2%. Вероятно да бъде инвалидизиран е от около 6 до 8%. Ако пациентите са наясно с тези рискове и ги поемат, пристъпваме към интервенция. Има шанс 92-94% процента всичко да мине благополучно, но гаранции няма.

- Има ли накъде да се развива Неврорентгенологията?

- Тя се развива главоломно в световен мащаб. Ние се опитваме да виждаме и да практикуваме тук новите неща, като се има предвид, че имаме още много да се учим и да добиваме опит. По-малка популация сме, по-трудно успяваме да въвеждаме иновативни устройства. Опитваме се да сме в крак с времето. Това, което го доказва е, че преди година и половина с наши случаи участвахме на един от най-големите конгреси във Франция, на които имаше 60 млади специализанта от цяла Европа. Ние спечелихме наградата на Родшилд за най-добре развиващи се млади неврорентгенолози. Миналата година направихме две големи презентации. Приеха ни да бъдем лектори на най-големите срещи в нашата област. Коментарите бяха, че се справяме на добро европейско ниво, което е голямо признание за нас. Проблемът в България е, че няма превенция, не се справяме с това да хващаме инсулта в ранен стадий. В сравнение със Сърбия, която не е в ЕС, сме десетина-дванайсет години назад от това, което те правят.

- Какво трябва да се направи, за да ги настигнем?

- Много. Все още обучаваме кадри. Ние сме най-много трима в момента, трябва да има повече обучени хора, по-добра инфраструктура, по-добра логистика. Цялата структура трябва да се завърти, за да можем да хващаме инсултите навреме. Има страшно много регистрирани инсулти в България. Да хванем 1% и да го излекуваме по модерния начин, ще дадем на 150-200 човека годишно възможност първо да преживеят и второ – да са нормални, функционални индивиди, а да не са инвалиди. За инсулта най-важното е мултидисциплинарния подход. Да има оформен такъв екип, който включва рентгенолог, невролог и реаниматор, които да са много добре обучени, в много тежки случаи ни е нужен неврохирург. Не можем да говорим обаче за един такъв екип, защото той не може да покрива нон-стоп 24-часови дежурства. Нужни са поне три екипа в клиника, да има създадена структура за бърза диагностика и правилно насочване кой метод е подходящ за пациента. Не може при всеки пациент да се прилага най-новото лечение.

- Как преживявате случаите, в които не можете да помогнете на пациента?

- Тежко е. Все още питам баща ми, като лекар с повече опит: Кога претръпваш? Кога спираш да преживяваш тежко неуспехите? Особено миналата година имахме много тежък неуспех с млада жена, с много сложна, комплексна артериовенозна малформация, която технически мина добре. Бях казал на близките, че първите 24 часа са критични и ако те минат, ще сме малко по-спокойни. Минаха и първите 24 часа. На 32-34-я час тя направи усложнения. Изкървя и около 20 дни по-късно загина. Което не се преживява. Мислиш го дали е трябвало да се промени нещо, дали технически би сменил вида терапия, сравняваш по учебници, по статии и си казваш – да, така е трябвало да се направи, обяснил си на близките усложненията, те са наясно, колкото и да е трудно – разбират, но за лекаря остава едно петно, което се сънува. Доста често. Така че неуспехите не знам как се преживяват. Тежат си, мислиш ги. Затова питах, но и баща ми каза: „Никога не претръпваш. Някои случаи ги помниш до последно“.

- Нямате ли си свой начин да не мислите за пациентите поне за малко?

- Неизменно е. И да си в почивния си ден, и да отидеш на почивка, няма как да не ги мислиш. Идва момент, в който просто виждаш някой, който ти прилича – същата възрастова група или манталитет и го мислиш. Не можеш да го избегнеш напълно. Опитваш се максимално да оползотвориш времето със семейството си, да си починеш, за да си пълноценен на работа като се върнеш.

- Имате ли хоби?

- Играя баскетбол, но все по-трудно и все по-малко време ми остава. Скоро най-вероятно ще приключа, защото така от дъжд на вятър не се получава.

- Възможно ли е да се живее дълго по този начин – на абсолютно пълно отдаване на професията?

- Според мен всеки, който се заеме с медицина, трябва да е наясно, че в един момент, ако ще практикува по-интензивно, това е неизменно. Когато си избираш прозвището, трябва да си наясно с това. Често дори казват, че ако се съберат двама медици с тежка специалност да създадат семейство, то винаги страда. Страда от липса на време, на внимание.  

- Във вашето семейство така ли е?

- Да чукна на дърво – не. Справяме се. Жена ми е лекар, но сега е в майчинство и всяко свободно мое време е времето на двама ни. Заедно с детето. Но избере ли си човек това призвание, е неизбежно да не му достига време. От друга страна, когато пък си свършиш работата и виждаш щастливи близки и пациенти и крайният резултат е много добър. Странно е, че когато си се справил с нещо много трудно и видиш прекрасен краен резултат, се сещаш за тези случаи, в които не си успял и си казваш – а дали тогава не е трябвало да направим пак нещо различно, за да имаме такъв резултат. Тези въпроси остават без отговор.