Д-р Надежда Мендизова: Хората трябва да разберат, че имаме душа, сърце и емоции. Не сме роботи

Д-р Надежда Мендизова е началник на Отделение по ендокринология към УМБАЛ” Света Анна” –София. Завършила е средното си образование през 1988 г. в 30 ЕСПУ” Знаме на мира” с профил английски език, през 1994 г. медицина в МУ-София. От 1994 до 1999 г. специализира вътрешни болести, а през 2003 г. ендокринология. От 1994 г. до 2011 г. работи като лекар-ординатор в УСБАЛЕ- София -Диабетна Клиника. В последствие четири години е в ендокринологичното отделение на V МБАЛ- София, а от октомври 2015 г. е в Отделението по ендокринология на УМБАЛ „Света Анна”. От 2017 г. е началник на Отделението. Пред Zdrave.net д-р Мендизова разказа защо е избрала медицината за свой професионален път, кои са случаите, които никога няма да забрави и какво е да си жертва на агресия от пациент.

Д-р Мендизова, как избрахте медицината за своя професия?

Няма да съм традиционалист и да кажа, че съм си мечтала да стана лекар. Истината е, че съм четвърто поколение лекар по бащина линия, трето по майчина. Вероятно родата ме нахъса и в един момент ми казаха: „Моето момиче, това трябва да е!“ Не съм знаела, че ще ставам за лекар, но сега от разстоянието на времето не съжалявам.

Как решихте да сте ендокринолог?

Харесваше ми донякъде ендокринологията, която сега работя, но не придобих някаква особена насоченост до края на следването. Бяха едни кризисни времена в България тогава. Оказа се обаче, че в института по ендокринология се освободи едно място и просто наслуки започнах там. На един 8 декември във време на безработица получих хубавата вест, че ще има работно място за мен. Ако има нещо случайно в живота, в което не вярвам, случайно започнах да работя ендокринология.

Какво Ви задържа в специалността?

Започна работа при истински светила в ендокринологията. Там заварих академизъм, ниво. Може би моите учители и колеги ме заразиха и се оказа, че това е много интересна специалност, но е въпрос на избор. В смисъл, че на човек му  е интересно, ако иска. С течение на времето разбрах, че е много задълбочена специалност, изисква много мислене, има много възможности за развитие, с много заболявания, нищо, че са по-малко от гастроентерологията.

Има ли увеличение на броя хора с ендокринни заболявания?

Първото, характерно за тези заболявания, както и за хипертонията и бъбречнокаменните болести, е, че са тихи болести, при които често не се усеща нищо. Особено захарен диабет тип 2 и автоимунните заболявания на щитовидната жлеза и от хората, и от амбулаториите се неглижират. Случвало се е дори в нашето спешно отделение да попадат пациенти със захар 15-20, които нищо не усещат и много трудно могат да бъдат убедени да постъпят в болница, защото това са много високи стойности. Тези заболявания имат фамилна обремененост, затова смятам, че е ангажимент на личните лекари да научават за такава обремененост и ако има такава, тези хора да бъдат проследявани, защото рано или късно заболяването се изявява. Още повече, че различни стресови ситуации водят до активиране на проблема. Граничната кръвна захар също трябва да води до едно наум и такъв пациенти трябва да бъде изпратен на ендокринолог, за да стане ясно дали има наистина проблем или кръвната захар е по-висока еднократно. 

Кои са най-тежките случаи за диагностициране и съответно за лечение?

Тежките случаи са комплицираните. Когато няма само захарен диабет, а и други придружаващи заболявания. На такива болни казваме полиморбидни – когато има инфаркти, инсулти, кръвоизливи в стомаха, когато са в коматозно състояние. Те са голямо предизвикателство за нас.

Кои са случаите от практиката Ви, които няма да забравите?

Един от тях беше преди около година-две. В нашата интензивна кардиология попадна жена, на възраст около 60 години, която е с аритмия. Когато има такова оплакване, колегите имат добрия навик да пускат хормони на щитовидната жлеза. В нейния случай те се оказват извън норма и съответно викат ендокринолог за консултация. Преценихме, че е по-добре да бъде прехвърлена в нашето отделение, за да можем да уточним за какво става въпрос. Пуснахме всички необходими изследвания в тази посока, но се оказа, че хормоните отново показват повишена работа на щитовидната жлеза, а тя самата - ехографски и образно - е като слънце. Имунологията също е нормална, т.е. не е там причината. Тогава започнахме да търсим. Поставихме една диагноза, която общо взето е казуистика, но я доказахме и се казва „струма оварии“, което означава производство на хормони на щитовидната жлеза на друго място. В случая в яйчникова киста на жената. От прегледа се оказа, че тя има една туморна формация в корема, която не я е била усетила по никакъв начин. Съответно направихме консултация с хирурзите ни. Колегите предложиха прием, жената се оперира успешно, доказа се диагнозата. Жената беше изписана жива и здрава, даже мина и през кардиолозите и терапията й за сърцето беше значително облекчена.  Такъв случай няма как да забравя, защото го виждам веднъж в живота си и се чувствам много морално удовлетворена от това, което сме направили.

Каква е причината да изберете точно „Св. Анна“?

Причината е, че в такава многопрофилна болница като „Св. Анна“ се изучава същинска медицина. Тук попадат всякакви случаи. Всеки път като си кажеш: „Е, вече всичко съм видял“, не е така и непрекъснато упражняваме специалността си. Работила съм и на други места, но в един момент зациклям. Аз не съм човек, който си пада много по научната работа, а обичам практическата част на нещата. Още повече, че тук има едно страхотно, модерно Спешно отделение, от което пациентът се качва нагоре по етажите с проведени 70% от необходимите изследвания.

А защо останахте в България, вместо да потърсите реализация в чужбина?

Много филми гледаме и смятаме, че навън всичко е розово. А това не е така. На практика в чужбина ти винаги си чужденец. Както всеки грък, германец, американец е чужденец в България. По-скоро бих приела някоя специализация навън, но пък там се работи повече, отколкото тук. От курса, които завършихме през 1994 г., около 60% от колегите са в чужбина. Оказа се обаче, че не са особено доволни, що се отнася до житейския им комфорт. Това е денонощна работа. А и са си чужденци. Не смятам, че в чужбина ще съм по-добре.

Как успявате да се разтоварите от всекидневието в болницата?

Гледам да е по начин, който няма нищо общо с медицината, защото на моменти напрежението идва в повече. Обичам да чета книги, да излизам с приятели, да пия кафе, да гледам филми, да ходя на театър, на оперета, да бъде сред природата. Много е трудно да се абстрахираш напълно, защото с тази професия няма начин някой да ти се обади просто да пиете кафе. Винаги има и един проблем, едни изследвания, които да погледна… Скоро ме разсмяха тук, в болницата. Работим заедно с отделение по гастроентерология. Минавам една вечер на визитация през една стая, в която имаше хора с чернодробна цироза и влизам с усмивка и им казвам: Добър вечер, господа, как сте? Някакви заръки, някакви желания? И един от тях ми казва: „Гаси лампата и затваряй вратата!“ Човек трябва да приема някои моменти с чувство за хумор. Това е особено важно в такива големи болници, в които се приемат комплицирани тежки случаи, които отнемат време, отнемат емоция и човек по някакъв начин трябва да компенсира. Скоро коментирахме с колеги, че тези, които работят в най-тежките отделения, успяват да си създадат някакъв защитен механизъм, за да могат да се разграничат от емоцията, защото ако към всеки влагаме емоция, ние самите ще сме за болница. Трябва да сме максимално спокойни, максимално разумни, за да можем да сме максимално полезни и на тези, които лекуваме, и на себе си.

На вас налага ли Ви се да се освобождавате от емоцията?

Понякога се случва, защото съм емоционална натура и влагам много от себе си в работата си, за добро или лошо. Още повече, че всички сме пациенти и съм била и от другата страна, което означава, че мога да видя една ситуация от всички страни. Смятам, че човек, без значение какво работи, трябва да го прави съвестно и отговорно.

Какво е решението за справяне с агресията в срещу медиците?

Решението може да го даде само администрацията. Самата аз съм била потърпевша от агресия на първото ми нощно дежурство тук. Близки на пациент, който беше докаран в болницата, който се оказа, че е починал. Усещането е ужасно, защото част от тези близки хора бяха изпаднали в тотален шок, което е нормално. Върху мен обаче се сипеше водопад от думи и обиди, а аз трябваше да седя мирно в коридора, да търпя и да мълча, защото нямаше какво друго да направя. Беше ми безкрайно обидно, макар че разбирах хората. Лошото е, когато човек е в шок, не се знае как ще реагира и дори да се беше случило нещо неприятно, което не беше невъзможно, щяха да го оправдаят, защото щяха да кажат, че не е знаел какво прави, заради смъртта на близкия му. Но това ще го помня. Може би решението на проблема с агресията е, ако хората проявяват повечко разбиране към нашата професия. В този смисъл много помага и сериалът „Откраднат живот“. В него много обективно са представени много разнообразни въпроси от нашето ежедневие. Най-важното е, че ние сме хора, и ние закусваме, пием вода, ходим до тоалетна, имаме семейства, като всички останали. Не сме роботи. Имаме душа, имаме сърце, имаме емоции и нашия личен живот, щем не щем, се отразява в професията.  Така че е хубаво да има малко повече толерантност към нас.