Д-р Велислава Начкова: Любимият ми момент е да остана с чаша кафе и хубава книга в ръка

Д-р Велислава Начкова е възпитаник на МУ – Пловдив. Целият си професионален път е посветила на спешната медицина. След завършване на образованието си започва работа в в ЦСМП – София, от 2009 г. ръководи филиала на центъра в град Банкя. След това за кратки е лекар в Спешното отделение на МБАЛ „Уни Хоспитал“ - Панагюрище. От май 2016 г. заева поста началник на Спешно отделение в столичната УМБАЛ „Царица Йоанна“.

Д-р Начкова, как избрахте медицината за своя професия?

Не съм избирала. Родена съм в семейство лекари. Майка ми е педиатър, а баща ми беше ветеринарен лекар. Израстнала съм със звъна на телефона по всяко време, с идващите в дома ни хора търсещи помощ, с разговорите след вечеря за „трудни пациенти”, всеки в своята област. Виждала съм благодарността и признателността в очите на хората. Гордеех се с родителите си. Исках и аз да помагам. Винаги съм знаела, че ще стана лекар.

Как се насочихте съм спешната медицина?

Когато учех медицина, нямахме отделен модул Спешна медицина, както е сега. В началото исках да стана хирург или анестезиолог. Нямаше възможност тогава студенти да работят като санитари или медицински сестри. Доброволствахме в спешен хирургичен кабинет, предимно на нощни дежурства. В шести курс, след държавните стажове имахме свободноизбираем стаж и аз избрах хирургия. И до днес помня първата операция, на която асистирах и тортата, която получих като благодарност. Тогава осъзнах, че изборът на специалност е всъщност избор на начин на живот.

Завърших през трудната за всички 1996 г. Нямаше много възможности за работа. Избрах да съм далеч от родното място, за да избягам от сянката на родителите си - уважавани известни хора в малкия град. Единствената възможност за работа беше Спешна помощ. Спомням си, че подадох документи в ЦСМП - Перник и ЦСМП - София. В Спешна помощ - София постъпих с конкурс, явих се на писмен тест. Имаше много кандидати за работа, не както е сега. Назначиха ме след три месеца. Допадна ми динамиката в работата, тръпката да очакваш неочакваното, предизвикателството да взимаш бързи решения. И така 20 години.

Носи ли Ви тя удовлетворение днес?

Да, обичам си работата. За мен „ Благодаря Ви , докторе” още означава много!

Кои са Вашите учители – хората, на които дължите най-много за формирането си като специалист?

На първо място семейството ми. Мисля, че за да си добър лекар трябва да си стойностен човек. Отгледана съм с много любов, в семейство с традиции, във време, когато родолюбие, дълг, чест, достойнство, почтенност бяха не само думи в речника. Родителите ми ме научиха да се справям сама с трудностите, да правя избори, да поемам отговорност за последиците от тези избори. Вярвам в доброто и в приказките. Благодарна съм на всеки човек, който съм срещнала в личния и професионалния си живот: на колегите от Спешна помощ, когато започнах работа, на партньора ми в живота, на приятелите, на всички тези които са повярвали в мен и са ми дали шанс.

Ръководите Спешното отделение на една от големите столични болници. Кои са най-големите предизвикателства, с които се сблъсквате Вие и колегите Ви сега, в условията на епидемията COVID-19?

Предизвикателствата са ежедневни. COVID-19 е нещо, което не се вмества в утвърдените ни алгоритми. Първото предизвикателство беше да преодолееш страха. Няма човек, който да не се страхува. Смелостта е преодоляване на страха. Страх не толкова да не пострадаш, а страх от неизвестното, страх да не сгрешиш. Живот с нови правила. Предизвикателство е и организацията на работа в условия на пандемия, защото не е само COVID-19. Има и други страдания, други болести, също много значими за пациента. Предизвикателство е и да опазиш хората, които работят в отделението, лекари, сестри, санитари, регистратори.

Променят ли се спешните пациенти през годините? По-различен ли е личностният и социален профил на човека, който търси спешна помощ днес в сравнение с предишни години?

Промени се системата на здравеопазването. Неизбежно се променя и профилcът на спешния пациент. Преди 20 години работихме 30 екипа на дежурство в ЦСМП - София. Аз като „новобранец” имах най-много изпълнени адреси 3 за 12 часово дежурство. Имаше участъкови лекари и дежурни екипи неотложна помощ в поликлиниките. Хората знаеха към кого и кога да се обърнат за помощ. Уважаваха лекарите, вярваха им. Сега всеки мисли, че знае всичко, защото предварително се е консултирал с google. Спешните отделение са често единствен избор за неосигурените пациенти, без доходи. Всеки сам решава дали е спешен или не, без значение какво мислят лекарите. „Аз имам права и си плащам данъците и вие сте длъжни”. Обидно е, демотивиращо е. Но всички имаме вина за това.

Има ли интерес на млади лекари към спешната медицина?

Има интерес само като начален старт в професията. Младите лекари разбират, че в Спешното отделение можеш да научиш много. Но това е за кратко. След това избират друга по-платена в бъдеще специалност. В момента при нас има обявени четири места за специализация по Спешна медицина, държавна поръчка. Има само един кандидат.

В личен план кое е любимото Ви занимание за свободното време? 

Когато се замислих над този ваш въпрос, си дадох сметка ,че обичам всичко, защото напоследък нямам време за нищо в личен план. Нямам конкретно хоби. Обичам да правя много и различни неща. Обичам да пътувам, да карам колело, да танцувам, да садя цветя. Обичам музиката. Свирила съм на пиано седем години, пяла съм и в хор до седми клас. Обичам класическа музика. Любимите ми композитори са Верди и Шопен. Слушам и съвременна музика, но нямам любим музикант, имам обаче много любими песни. Харесвам изкуството Леонардо Да Винчи и Рафаело. Обичам книгите. Не мога да чета електронна книга - харесват ми хартията и миризмата на мастило. Любимият ми момент е чаша кафе и хубава книга в ръка, любимите ми книги - „На изток от рая” на Джон Стайнбек, „Пътуване към себе си“  на Блага Димитрова, „Малкият принц“ на Екзюпери. Разтоварвам се и с криминални романи, допада ми този жанр.

Какво ще пожелаете на колегите си в тези трудни за всички дни на епидемия?

Здраве, смелост, сила, търпение и вяра! Нека си спомним казаното: „Има два начина да изживееш живота си. Единият е да вярваш, че чудеса не съществуват, а другият- че всяко нещо, което ти се случва е чудо” Желая на всички здраве и повече чудеса!