Несравнимо е чувството, което изпитваш, когато видиш очите на майка, чието дете си спасил

Доц.  Николай Валентинов Велинов е роден на 6.12.1975 г. Завършва медицина в Медицински университет, София през 2000 г. Придобива специалност по неврохирургия през 2009 г. Работи в Клиника по неврохирургия, УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов” от 2001 г. От 2011 г. е началник Отделение по съдова неврохирургия. Републикански консултант по неврохирургия от 2012 г.

През 2008 г. защитава дисертационен труд в Медицински университет, Берн, Швейцария и придобива научната и образователна степен „доктор”.

Провел е редица квалификационни курсове в чужбина в областта на невроонкологията, съдовата неврохирургия и др. Има множество научни представяния, публикации и участия в научни проекти у нас и в чужбина. Пред Zdrave.net доц. Велинов разказа за пътя си в неврохирургията и за удовлетворението, което изпитва от професията си.

- Доц. Велинов, какво Ви накара да изберете медицината за професия?

- Отгледан съм в семейство на лекари. Майка ми е лекар, нейният баща е лекар, така че по-скоро бях закърмен с тази професия. От най-ранна детска възраст имах интерес към нея и вече, когато станах достатъчно голям се насочих към медицината. Разбира се, че родителите играя някаква роля в този избор, но към неврохирургията се насочих сам.

- Какво Ви накара да я изберете?

- Във втори курс посетих кръжока по неврохирургия, който по това време се водеше от проф. Романски и това ме вдъхнови. Оттам нататък бях твърдо решен, че ще стана неврохирург.

- Какво е удовлетворението, което получавате от тази специалност?

- Огромно. Спасяват се човешки животи. Има много тежки пациенти, има и много разочарования, но смятам, че това е една от професиите, които имаш пряко участие при спасяването на живот. Резултатът е видим, макар че понякога отнеме много време. Като цяло е тежка специалност, с много усложнение, но  вероятно точно това привлича в нея. Има много неразрешени неща, но има и изключително развитие – нови техники, ендоваскуларно лечение при съдовите процедури, функционална неврохирургия, дълбока мозъчна стимулация.  Специалността е много широка – от периферно-нервни операции до мозъчни операции през вътресъдови интервенции.

- Може ли да се каже, че човешкият мозък вече е напълно познат?

- Никой не може да каже, че познава мозъка напълно. Има експериментални проучвания за функциите на мозъка, особено за развитието на тумори, на някои заболявания и какво води до тях. Ние познаваме някаква част от мозъка – съдовете, болестите, но сме далеч от възможността да кажем, че познаваме всичко, свързано с мозъка.

- Все по-често се използват практики, които позволяват лечение без да се налага отваряне на черепа. В кои случаи обаче те са неприложими?

- Напоследък се наложи изключително много използването на ендоскопска неврохирхутия, но не за всичко от патология, която лекуваме, може да бъде използван този метод. Има операции, които налагат отварянето с много по-широк достъп. Понякога има тумори, които след операцията развиват късен мозъчен оток и при него се налага да се остави черепа отворен за по-дълъг период, за да не възникнат усложнения, включително и с летален изход. Така че минималноинвазивната хирургия със сигурност има своето място по отношение на мозъчната хирургия. Тя обаче процъфтява и в момента е в своя връх в гръбначната хирургия.  Най-модерното лечение на мозъчния инсулт е ендоваскуларната хирургия, която е изключително щадяща за пациента и макар също да крие своите рискове, те са несравнимо по-малки, отколкото при отворена операция.

- Как успявате да се дистанцирате от професията си, за да се съхраните?

- Никога не съм се дистанцирал от професията. По-скоро живееш с нея. Когато човек е неврохирург, по-скоро тя се превръща в неговия живот. Разбира се, всеки има форма на разпускане. През студентските си години се занимавах много с латиноамерикански танци. Бях инструктор. Вече нямам време да бъда инструктор, но се виждам с приятели кубинци и танцувам на партита. Всеки има нужда от разпускане, времето никога не стига. Трябва да има редуване, да има някакъв ритъм, който човек да следва, за да може да издържи дългия път, иначе се изконсумира. Много е важно още в началото на обучението си да положиш големи усилия. Аз съм ходил на много международни курсове, първо на Европейската асоциация, сега станах делегат там като преподавател. Трябва постоянно да си наясно с новите неща и да следиш какво се случва. Много е трудно за един хирург, за разлика от другите професии, той получава доста късно удовлетворението от професията си. Учиш медицина шест години. След тях - знаеш нещо, но не можеш почти нищо. Започваш да специализираш още шест години. Взимаш специалност – да кажем, че вече имаш поглед върху нещата, но не можеш всичко. И след тези 12 години, трябва да минат още 10, за да стигнеш до фазата да се чувстваш уверен, че знаеш какво можеш и какво правиш.  Инвестицията е дългосрочна и човек практически дава живота си. Трябва да си наясно от самото начало, че ако тръгнеш по този път, със сигурност личният живот в някакъв аспект ще страда.

- Какво Ви запали по латинотанците?

- По време на следването с колеги решихме, че трябва да спортуваме нещо, за да се движим все пак. Ходихме на стандартни танци. Оттам пък ни казаха, че има група кубинци, които преподават автентични латиноамерикански танци и като се запознах с кубинците си останах там. Това е нещо много релаксиращо. Иначе карам ски, ходя на хайкинг в планините. Обожавам планините.  

- Вие сте завършил и „здравен мениджмънт“.  Планирате ли в някакъв момент да се преминете към администрацията?

- В никакъв случай. На неврохирурга мястото му е в операционната. В момента изпълнявам функцията началник-отделение съдова неврохирургия, така че имам административна длъжност. Миналата година се хабилитирах и защитих титлата доцент, така че като всеки неврохирург вървя по пътя си и се развивам. Дълбоко вярвам, че неврохирург само администратор няма или ако има, трябва да му бъде забранено да оперира.

- Сама по себе си неврохиругията е тежка специалност, а вие работите в „Пирогов“. Как се справяте с напрежението?

- Аз съм закърмен с „Пирогов“. Във втори курс, след като се вдъхнових от кръжока по медицина, дойдох в „Пирогов“ и казах, че искам да ставам неврохирург. Постъпих в реанимация като санитар през 1995 г. Познавам всяко кътче в тази болница, познавам всички хора. Човек свиква и ако отида на друго място, цялото това напрежение ще ми липсва. Като свикнеш са тази интензивност на работата, даже започва да доставя удоволствие, защото всичко става по реда си и в много добро планиране. Спешността със сигурност нарушава планирането, но пък в това й е чара.

- Как се справяте с тежките моменти, когато не сте успял да се намесите навреме или пък е било невъзможно да спасите човека?

- Тези моменти се срещат ежедневно. За съжаление нищо не може да успокои напълно. Чувството, че си направил всичко, но въпреки това губиш пациента, е ужасно. Твърди се, че неврохирурзите си сънуват пациентите. Неуспехите със сигурност те преследват и колкото и да се успокояваш, че си направил всичко, емоционално това ти остава като спомен в теб. Надявам се да не се отразява в дълготраен аспект. Въпреки че се казва, че човек помни успехите си, дълбоко вярвам, че емоционалния човек с чувство за отговорност помни неуспехите си. Много е тежко, когато трябва да оперираш деца и те умират. Но неврохирургията е на четвърто място по усложнения като професия в света. Ние сме свикнали да се справяме с тежки пациенти. Такава ни е работата.

- Но пък от друга страна неврохирурзите са звездите във всяка болница.

- Така е. Натоварването е голямо, но и удовлетворението е огромно. Така отговорих и в Швейцария. Когато ме попитаха защо не останеш да се занимаваш с наука, отговорих – защото не сте виждали разплакана майка, чието дете сте спасили. Това не може да бъде заменено от нищо друго. 

- Не сте ли се изкушавал в някакъв момент да работите в чужбина?

- Работил съм в чужбина. В Швейцария си защитих дисертацията. Там между 2005 и 2007 г.  се занимавах с научна работа. В Германия през 2003 г. участвах също с научен проект за мозъчни тумори. В момента Европа е отворена и човек може да работи където иска. Аз лично искам да работя тук. Смятам, че България има нужда от лекари. Смея да твърдя, че в Швейцария не бих живял за нищо на света.