Даниел Босилков: Грижата за децата не бива да е самостоятелно занимание и в никакъв случай не бива да е „на парче“

Даниел Босилков е специализант по клинична психология в Клиниката по детско-юношеска психиатрия "Свети Никола" на УМБАЛ "Александровска". Бакалавър е по психология и магистър по детско-юношеска и училищна психология. Професионалните му интереси са свързани с ранно детско развитие, отношенията родител-дете, невроразвитийна психопатология и експертна съдебна дейност.

Г-н Босилков, как взехте решение да се посветите на детската клинична психология?

Спомените ми ме връщат в едно далечно за мен време, когато бях студент бакалавър в четвърти курс. Тогава имахме дисциплина свързана с работата в социалната сфера и асистентът ни беше попитал кой как вижда бъдещето си.

Признавам си, че тогава нямах идея, че в България съществува клиника по детска психиатрия, но с голям ентусиазъм казах, че толкова много харесвам детската психология и психопатологията, че ако има място, което ги събира много искам да работя там. Не много години по-късно влязох в детската психиатрия първо като студент магистър, а след това и като психолог.

Разкажете за първите си стъпки като специализант в Клиниката по детска психиатрия в Александровска болница.

Както вече казах, моят живот в Александровска болница започна още преди да стана специализант по клинична психология. Там срещнах проф. Надя Полнарева, доц. Димитър Терзиев, психолозите Светла Стайкова и Александра Антонова. Хора, които ме очароваха с присъствието, компетенцията и удоволствието, което изпитваха от това да разказват за работата си.

Малко след това, когато получих възможност да започна работа в Клиниката по детска психиатрия бях като малко дете, което сякаш сбъдва една от най-големите си мечти – можех да се срещам с тези хора всеки ден и да уча от тях непрекъснато. Това ме накара още повече да се влюбя в професията си.

Има ли нужда от психолози с този профил у нас?

Парадоксално на схващането, че у нас има много психолози, смятам, че са много малко тези, които наистина успяват да разберат и работят с деца и юноши с психиатрични разстройства.

Разбирането на психопатологията в детска и юношеска възраст, както и организирането на достатъчно подходяща подкрепа, както за децата, така и за техните семейства изисква, много сериозна подготовка, екипност, както и ясното осъзнаване, че не може само един човек - специалист да е водещ.

Опитът ми дотук показва, че работата с деца с трудности не бива да е самостоятелно занимание, или поне това би било огромно предизвикателство за специалиста.

Винаги е добре да има още някой, с когото да споделиш това, което правиш, това, което те тревожи или обърква. Някой, който да ти помогне с поглед отвън.

От години се говори за построяването на голяма национална детска болница, проектът върви бавно, но стана ясно, че в него не е предвидена структура, която да поема грижите за децата, които имат проблеми с психичното здраве. Как ще коментирате?

Не съм сигурен дали съм най-подходящият човек да коментира тези въпроси, най-малкото защото не познавам в достатъчна дълбочина процеса, а по-скоро имам граждански поглед. Все пак мисля, че това, което питате е свързано с това, което коментирахме в предния Ви въпрос – грижата за децата не бива да е самостоятелно занимание и в никакъв случай не бива да е „на парче“. В този смисъл, предвиждането на специалисти и пространство, които работят с психичното, би показала, че се мисли цялостно за детето, за страданието му и за семейството.

От друга страна смятам, че има своя голям смисъл основната Клиника по детска психиатрия да остане в Александровска болница, особено по отношение на грижата за юноши. Това е важно не само по исторически причини, но и поради близостта на психиатрията за възрастни.

Това, което бих пожелал и за което мечтая, е да видя, че в новата педиатрична болница има осигурени квалифицирани специалисти – клинични психолози, които да бъдат там, за да подкрепят децата, родителите, но и персонала.

С какво Ви обогатява работата с такива деца?

Всекидневния контакт с всяко едно дете и неговото семейство е нещо, което може би отстрани да изглежда еднообразно и монотонно, но в известен смисъл ме сблъсква с различни, уникални светове и преживявания. Историята на всяко семейство и това как се вписват трудностите на детето в нея е голямото предизвикателство. Тя разкрива как хората – сами или в двойка успяват да се справят с големите турболенции на живота. Уча се всеки ден как да откривам сили и смисъл дори и пред най-големите предизвикателства.

Кое е най-трудното в общуването със семействата им?

Контекстът, в който ние в Клиниката работим е малко по-специфичен, защото голяма част от нашето ежедневие е свързано с това да отбележиш и коментираш трудностите и особеностите при децата, както и коя е думата, която ги описва съгласно класификациите -т.е. диагнозата.

Понякога това означава да назовеш на глас най-големия страх на един родител. Голямото предизвикателство обаче идва след това - да останеш с родителя, да му помогнеш да чуе нещо отвъд диагнозата.

Едно от най-трудните неща в нашата работа, за мен, е да съумееш да предадеш на семейството идеята, че нещата не свършват с поставянето на диагнозата, с назоваването на трудностите. Напротив, оттам започва целият път.

Голямо предизвикателство е да подкрепиш семейството да изгради разбирането, че те са основният ресурс за подкрепа на детето. Да ги натовариш с тази много тежка задача, но да им дадеш правото да им бъде трудно, понякога да не могат да се справят, както и да им дадеш опорите – къде и от кого могат да търсят помощ.

Как трябва да бъде организирана системата за лечение, наблюдение и проследяване при тях?

Това, което е особено важно да се разбере е, че винаги, когато един родител се разтревожи за детето си, без значение по какъв повод, това има голяма смисъл и почти винаги е напълно основателно. Нито едно притеснение на родителите не бива да бъде дисквалифицирано от близки, роднини, приятели или пък специалисти с по-широк профил. Даването на успокоителни разрешения или пък пробутването на някакви митове само отлагат търсенето на подкрепа и помощ, както и реално не успокояват родителя. В този смисъл е много важно родителите да могат да получат подкрепа още когато се разтревожат, защото колкото по-рано се осигури специализирана подкрепа за едно дете и неговото семейството, толкова по-добри са перспективите.

Почти всяка препоръка, която описваме в нашите психологични изследвания към родителите е да се осигури системна, структурирана подкрепа, в която активно са включени и самите те.

В този смисъл е особено важно наистина да се работи с децата по т.нар. базирани на доказателства терапии, както и родителите да бъдат активна част от подкрепата, за да могат да пренесат това, което се работи в кабинета – в реалността, т.е. у дома.

Тук ми се иска да кажа още нещо, което мисля, че е важно. Разбирането на трудностите на децата – какво казва медицинската наука за тези особености и трудности, както и как и доколко ги обяснява, е важно да бъде предадено на родителите. Колкото по-добре е обяснено това на един родител, толкова по-малък е шансът да му бъдат „продадени“ алтернативни обяснения, които да доведат до огромната инвестиция - на надежди, усилия и финанси, в дейности, които няма да доведат до реално подобрение на състоянието на децата.

В този смисъл, периодичното консултиране с детски психиатър, което има проследяваща и супервизионна функция, мисля, че е особено важно, както за детето и родителите, така и за специалистите, които работят с детето.

Разкажете накратко за себе си – кои са любимите Ви занимания за свободното време, имате ли хоби, какво Ви носи радост и удовлетворение?

Като почти всеки млад специалист, който се е посветил на работата с деца с трудности и техните семейства, не мога да кажа, че ми остава много свободно време. Когато все пак успея да си открадна такова се опитвам да го прекарвам максимално с моето семейство. Обожаваме пътуванията, посещенията на интересни места, както и готвенето.

В личен план много харесвам книги, които са базирани на реални истории, луд фен съм на футбола, както и съм страстен любител на театъра.

Кои са истините, в които вярвате най-силно?

Съвсем наскоро размишлявах по този въпрос и заключението, до което достигнах е, че в известен смисъл, истините, в които вярвам претърпяват промени във времето. Сякаш постепенно се смекчават, губят своя императивен и рестриктивен характер и стават по-адаптивни.

Вярвам, че всеки има право да живее живота си по начин, който го прави щастлив, без това да бъде излишно натрапвано на останалите и без разбирането, че другите са задължени да ти осигуряват каквото и да е.

Много важно е за мен човек да намери това, което му носи удоволствие и в което е добър и да се развива в тази област.

Тясната специализация за мен е най-сигурният белег, че човек разбира от това, което прави.

Какво бихте искал да постигнете в професионален план в близко и по-далечно бъдеще?

Страх ме е да мечтая смело, че току вижте се сбъднало! Със сигурност чувствам, че съм намерил моята професионална ниша и това, в което искам да се развивам е да ставам по-полезен за децата с трудности в развитието и техните семейства.