Д-р Кристина Филипова е част от екипа на Катедрата по анестезиология и интензивно лечение на Военномедицинска академия от 2017 година.
Родена е в град Стара Загора, медицина завършва в МУ - Варна. По време на следването посещава научни форуми в близки и далечни страни, провежда стажове в различни болници.
В периода 2014-2015 г. е стажант-лекар в Университетската болница в Страсбург, Франция, където под ръководството на водещи европейски специалисти работи в клиниките по кардиология, гастроентерология, педиатрия, миниинвазивна хирургия, анестезиология и интензивно лечение.
Д-р Филипова, разкажете за последното си дежурство – кое бе най-трудното в него, усмихнахте ли се поне веднъж, донесе ли Ви удовлетворение общуването с пациентите?
Последното ми дежурство бе нощно, в петък, след него започваше планираният ми отпуск за подготовка за държавен изпит. Обикновено винаги се старая да отивам на работа ведра и усмихната, това е моят начин да се мотивирам и да покажа отношение към колегите си. Работата в онзи ден започна по обичайния начин, доколкото това може да бъде така в реанимация. Разпределям задачите си, определям цели за дежурството. Дванадесет часа са малко, но и много, щом се отнася до хода на заболяването, затова в реанимация най-важно е да се работи в екип, да продължа работата на колегите от дневното дежурство и по възможност да предам пациентите в подобрено състояние. Не е минал и час от началото на смяната ми, когато от друго отделение се обаждат да повикат спешно реанимационен екип за жена със затруднено дишане. Взимам реанимационния куфар и със сестрата тръгваме с бърза крачка, по пътя правим предположения, какво ли може да се е случило. Намираме време и за някоя шега помежду си, ей така, да намалим малко напрежението. Влизаме в стаята на пациентката, дежурният лекар разказва какво се е случило, докато аз я преглеждам. Най-трудният момент са тези няколко секунди или минути, в които реаниматорът трябва да прецени, колко критично е състоянието на пациента и какви действия да предприеме. В този момент среща и въпросителните погледи на колегите си, на пациента, понякога и на близките. „Сваляме я в реанимация!“, опитвам се да звуча уверено. От този момент нататък дежурството ми поема по друг ход, различен от планирания. На сутринта посрещам колегите си отново с усмивка, без значение, колко съм изморена, колко трудно ми е било. Едва на път за вкъщи имам време да помисля дали съм направила всичко, дали това е било най-доброто, какво бих направила по-добре следващия път. Удовлетворението идва много по-късно, когато забравя за трудностите и остане само споменът, че съм помогнала.
Как избрахте да се посветите на медицината?
И до ден днешен не помня конкретния момент, в който съм го решила. Беше по-скоро процес на осъзнаване и размишление за това какво мога да правя добре. Бях изключила категорично професиите, в които не се работи с хора и се стои в офис. И така някак естествено в продължение на няколко години идеята за медицина си проправяше път, никой не ме е съветвал или напътствал. Докато се усетя, вече беше дошло време да започвам да се готвя за кандидатстудентски изпити и през 2009 година ме приеха в Медицински университет-Варна.
Как поехте пътя на специалността, какво Ви мотивира да направите този избор?
Не крия, че това не беше първият ми избор за специалност. Дълго време смятах, че ще бъда кардиолог и полагах много допълнителни усилия – четях повече в тази посока, преминавах допълнителни стажове, курсове и т.н. Сблъсъкът ми с две други специалности в пети курс сякаш започна да ме разколебава – спешна медицина или анестезиология. Месец преди началото на държавните стажове заминах за Ливан, на летен стаж, където попаднах в Отделението по анестезиология и интензивно лечение. Там направих първия си опит за интубация, естествено неуспешен. До ден днешен си спомням сърцебиенето, треперещите ми ръце и ужаса, който изпитах. Това, обаче, което най-силно се запечата в съзнанието ми, беше отношението на лекарите към мен и между тях самите – подкрепящи, помагащи си в трудните ситуации. Дадох си сметка, че сякаш има нещо по-специално в уменията и знанията на анестезилозите и реаниматорите и това започна да ме привлича. По-късно, вече като стажант-лекар във Франция, намирах все повече поводи да прекарвам време в операционните, да се уча, да наблюдавам анестезиолозите. Мина доста време преди да се престраша да поема по пътя на анестезиологията и интензивното лечение.
Кои са Вашите учители – хората, на които дължите най-много за формирането си като специалист?
Изминали са повече от 10 години, откакто започнах да уча медицина и повече от 4, откакто специализирам анестезиология и интензивно лечение. Имах щастието да попадна на страхотни учители през целия си път до тук. Трудно ще ми е да ги изброя всички, а и все пак не искам да не пропусна някого... Специална заслуга имат хората, които ми дадоха възможност да работя и специализирам във ВМА, тези, които ми държаха ръцете, докато се учех, тези, които ми пазеха гърба в трудните ситуации.
Какви са професионалните Ви планове за бъдещето, примамлива ли е за Вас научната кариера?
Силно вярвам, че не е далеч времето, в което обстоятелствата покрай COVID-19 постепенно ще отминават и отново ще работим и учим в условия, близки до нормалните. Трудно е на този етап да предположа, каква ще е посоката на професионалния ми път. ВМА ни предлага възможност да развиваме умения и да работим в почти всички аспекти на анестезиологията и интензивното лечение. В допълнение, големият брой пациенти с разнообразна патология, сложните операции и интервенции, които се извършват тук ежедневно, несъмнено ни дава възможност и мотивира да описваме клинични случаи, да правим проучвания и да публикуваме данните от тях. В този смисъл научната работа е естествена част от кариерното ни развитие.
Кои са ценностите, които обединяват екипа, с който работите?
Има нещо специално в хората, избрали анестезиологията и интензивно лечение за своя специалност и то е – въпреки различията помежду ни, да успяваме да работим в екип при критични ситуации. Също готовността ни винаги и независимо от обстоятелствата да дадем най-доброто, на което сме способни в името на пациента.
Коя е най-голямата Ви мечта – като лекар и човек?
Да работя в оптимални условия за пациентите и за мен. И тук нямам предвид материални условия. Мечтая лекарят да има достатъчно време за всеки пациент, да се радва на добро отношение от пациентите и колегите си, да има време за семейството си.
тази катедра е т.нар. "трупопровод" към етаж минус 2
Удовлетворението на "убавицата" ще е по-пълно при: 1.Заплата,заслуженото десет пъти, по-голяма от тази на автомонтьора, фаянсаджията, фризьорката, мърлявите футболисти...... 2. Достатъчно свободно време за релаксация и, най-важното, сексуално удовлетворение извън Катедрата по анестезиология на ВМА! Животът не е само изтощителна работа !!!! При само морално удовлетворение и неморално мизерна заплата пътят на "убавицата" е през Терминал 2!!!
Тук ще подгъзува без личен живот срещу мизерна заплата, докато се превърне в баба с още по-мизерна пенсия! Пътят към свободата е през Терминал 2 ! Да изчезва, докато е млада и хубава!
Мисля, че и при заплата даже и само около 2 пъти над споменатите от Вас високохуманни и с високоспециализиран труд професии, удовлетворението би било напълно достижимо!
До като мислиш така всички доктори ще се изнижат в чужбина! Тук ще докторуват алтернативните медици, но срещу 300-400 лв. на сеанс, а не безплатно каквато е комунистическатати мечта!
Явно не схванахте иронията в коментара ми, жалко.
Пламен Пенчев е студент по медицина - пети курс, в Медицинския университет в Пловдив. Още от ...
Клиниката по съдова хирургия на Военномедицинска академия (ВМА), ръководена от проф. Кузман Гиров ...
Решение на Надзорния съвет на Националната здравноосигурителна каса от 25 септември отново разбун ...
Запознайте се: той е проф. Страхил Вачев, „знаменит български кардиолог“. Пенсионирал ...
Проектът за НРД 2023-2025, изпратен от НЗОК на БЛС, отново предизвика напрежение между договорнит ...
С над 600 млн. лв. е увеличен бюджетът на Националната здравноосигурителна каса за 2022 година в ...
Д-р Десислава Банкова: Грижа се за децата от училището в Русаля от основаването му, помня всички, които са били мои пациенти
22.12.2024 10:57:02 Невена ПоповаД-р Неда Сергеева: Наградата „Проф. Дъбов“ е признание за усилията ми и стимул да продължавам да се развивам
15.12.2024 09:31:50 Невена ПоповаВасил Хаджидеков: Привлича ме безкрайността на знанията в медицината, тя се докосва до много неща
08.12.2024 09:31:03 Невена Попова