В детската кардиология пациентите са част от най-близките ни хора

Д-р Любомир Димитров е началник на Отделение по детска кардиология в Националната кардиологична болница. Той е роден през 1966 г. в София. Завършил е МУ-София, специализира педиатрия и детска кардиология. Син е на д-р Радка Дойнова, която е сред основателите на детската кардиология в България. Професионалният й път е свързан с началото на две нови специалности – детската кардиология и кардиохирургията в България. През 1990 година заедно с професор Дария Величкова създават Асоциация „Детско сърце“, в подкрепа на деца със сърдечносъдови заболявания и техните родители.

Пред Zdrave.net д-р Димитров разказа трудно ли е да си детски кардиолог и какво е усещането да вървиш по стъпките на толкова голяма личност като д-р Дойнова.

Д-р Димитров, как се решихте да тръгнете по стъпките на майка си в медицината?

Никой не ми е казвал запиши медицина. Вероятно примерът подсказва вярната посока. Още от първите години в университета знаех какъв ще стана. Обикновено човек към 5-ти курс започва да си мисли дали да е едно или друго, но аз не съм имал колебания. Не че съм искал да наследя майка ми като детски кардиолог, но знаех за какво става дума и това ми беше интересно.

Какво е привлекателното на детската кардиология особено в сравнение с тази за възрастните?

Човек първо трябва да избере дали да работи с възрастни или с деца. Това е първият избор. Избрал съм да работя с деца и не бих могъл с възрастни. Избрах детската кардиология и защото в световен мащаб тя е най-бързо развиващата се специалност. Това е специалност, в която много бързо влизат новите технологии. Например дакрона, който сега се използва във всичко, включително и в якетата и маратонките, е създаден в САЩ за скафандрите на космонавтите. Второто му приложение е в сърдечната хирургия.

Това означава, че трябва постоянно да учите, за да може да ползвате тези технологии.

В нашата професия е така. Първо учиш медицина, после специализираш педиатрия, после детска кардиология. А нашата специалност е толкова широка, че не е достатъчно да си детски кардиолог. След това трябва да се профилираш, как аз например в инвазивната детска кардиология.

Кои са заболяванията освен вродения сърдечен порок, които изискват намесата на детски кардиолог?

Вродените сърдечни пороци са широка група болести, която включва много дефекти на сърцето, но наистина - обект на детската кардиология освен вродените сърдечни пороци са и придобитите. За щастие те са малко в наше време, но в миналото например ревматизмът е бил изключителен бич, който е засягал сърдечните структури включително и при деца. Дори днес в някои държави като Индия и Пакистан, колегите детски кардиолози са по друг начин профилирани и много добре познават тази болест, защото там я има, докато, аз в практиката си, не съм виждал ревматичен порок. Обект на детската кардиология са и ритъмните заболявания, артериалната хипертония.

Каква е причината за сърдечните заболявания при децата?

Вродените сърдечни малформации са рядка патология, но са най-честата причина за неонаталната смъртност. В периода от 0 до 28 дни децата най-често загиват заради вродени сърдечни пороци. За щастие ни има нас, за щастие има добра диагностика, за щастие има колеги неонатолози, които навреме откриват проблема и ги изпращат при нас и тези деца се лекуват успешно. По време на бременността също може да бъде диагностицирано заболяването чрез преглед от детски кардиолог-ехографист. Такива хора, за съжаление, са много малко и са само в нашия център и е добре гинеколозите при съмнения да насочват пациентките към нас. Ако има критична кардиопатия, която знаем, че ще се развие неблагоприятно в първите дни след раждането, е хубаво тези жени да раждат в референтни центрове. Ние работим добре например с „Майчин дом“ и ако такава жена роди там, то тогава връзката с нас и нашите консултанти е много бърза, детето бързо се превежда при нас и се лекува адекватно. Ако обаче роди в другия край на България, нещата стават доста по-сложни. 

Как успявате да помогнете на децата да преодолеят страха си от лекари?

За добро или лошо нашите пациенти свикват с нас. Децата са изключително адаптивни. Разбира се трябват и много усилия от психолози. В нашата клиника имаме назначен щатен психолог, който работи както с децата, така и с родителите, защото и изключително важно каква позицията ще заемат родителите. При нас работят и медицинските клоуни Куку и Пипи, на практика наравно с нас и правят така, че недружелюбната болнична атмосфера да стане по-поносима за децата. Каквото и да говорим, каквито и усилия да полагаме, престоят в болница е свързан с неприятни преживявания.

Бих искала да Ви помоля да разкажете и за тежките случаи, които се имал в практиката си.

За съжаление детската кардиология е тежка специалност от тази гледна точка, защото ние не винаги лекуваме успешно децата, нашите пациенти загиват. Това се случва, случва се по цял свят. Навсякъде стремежът е да се намали смъртността, но това зависи от общото развитие на медицината. Даже в нашата бързоразвиваща се специалност не сме стигнали на етап, на който да гарантираме, че всички пациенти ще оживеят след операция. Поставете се на мястото на един хирург, който е 12 часа в операционната, който 12 часа оперира един пациент и той накрая загине. Много е трудно да го опиша. Ние преживяваме съдбата на всичките си пациенти, още повече, че имаме пациенти, които сме ги видели за първи път като новородени и ги следим до 18-годишна възраст. В нашата специалност се извършват серия от хирургични интервенции и те идват всяка година. До голяма степен тези пациенти стават част от нашето най-близко обкръжение, включително и родителите им. Когато загине едно такова дете е трагедия за всички нас. Така че в чисто емоционален план работата ни е изключително тежка. Не бих искал да разказвам за такъв случай, но ще ви разкажа за едно дете, което дойде като новородено. Поставихме му една много тежка диагноза - порокът му беше от такъв тип, при който не може сърцето да се реконструира и да стане като здраво. То имаше еднокамерно сърце. Налагаше се веднага да му се направи палиативна, помощна операция, но родителите категорично отказаха детето да се оперира. Тъй като от операцията зависеше живота му, се свързахме със социалните служби и пренебрегвайки волята на родителите, детето влезе в катетеризационната. Направихме неща, които не бяхме правили досега, а е правено много рядко и по света - поставихме стент на артериалния канал. Хирурзите трябваше да направят връзка между системната и белодробна циркулация с протеза. Ние направихме това по интервенционален начин, без операция. Правехме го за първи път, а и чисто технически самата процедура беше съпътствана от много неблагополучия. Ангеографският апарат се развали точно в най-важния момент и трябваше да преместим детенцето заедно с всички кабели, с които беше отрупано на другия апарат и да продължим процедурата. Всичко завърши благополучно, а от тогава имаме шест или седем такива пациенти. Това дете имаше голям късмет. Сега то е настанено в дом, расте и се развива добре. Има добра перспектива да бъде осиновено и то в чужбина.

Родителите са се отказали от него ли?

Първото нещо, което са направили колегите от дома, когато го настанихме там, е да се свържат с тях. Те са казали, че не ги интересува. Сега то е едно чудесно дете, което има много добра перспектива за бъдеще.

Как успявате да се абстрахирате от натоварването в работата си и да се заредите?

Няма как да се абстрахираш напълно. Винаги една част от главата му е ангажирана с проблемите. Няма как да направиш процедура, да се случи усложнение и след това да излезеш от болницата и да си спокоен. Обаждаш се по телефона, идваш, ако е необходимо. Няма рецепта. Шегувам се с жена ми, перефразирайки Ботев, че след родината и медицината най-много нея обичам, но общо взето си е точно така. Много обичам да пътувам, много обичам да снимам, но нашата работа е такава, че най-важното е човек да има здраво семейство. Семейство, при което му е хубаво да се връща. Близките ми търпят много несгоди, защото трябва да ме гледат кисел, да се съобразяват с това, че ставам избухлив и нервен, когато нещо не се е случило както искам. Най-добре е вкъщи, при хората, които те обичат и обичаш - тогава най-добре си почиваш.