И на Антарктида, и в операционната най-важното умение е работата в екип

Д-р Мартин Любомиров е анестезиолог в Отделение по анестезиология и интензивно лечение в болница „Софиямед“. Завършва МУ- Плевен медицина през 1992г., а специализира анестезиология и интензивно лечение през 1997 г.. Има и придобита специалност по „Здравен мениджмънт“. Член е на Научното дружество по анестезиология и интензивно лечение в България, Българската асоциация за изследване и лечение на болката, Българското дружество по клинично хранене, Българското дружество по изгаряне и пластична хирургия и на Европейската асоциация по изгаряне ( EBA). Владее руски и английски език. Има публикации в български и международни научни списания, както и участие в международни и български научни прояви.

На 28 януари заминава като лекар на 26-тата експедиция в Антарктида, но преди това прие да разкаже за Zdrave.net какво е да прекараш два месеца в годината в ледената пустош и защо е избрал медицината за своя професия.

- Д-р Любомиров, как решихте да влезете в екипа за Антарктида?

- Бях поканен от един приятел, който вече беше ходил там. Представи ме на ръководството на Антарктическия институт. Харесаха ме и решиха да ме включат в екипа. Това е петата експедиция, в която участвам. Даже съм в лекарската комисия, която одобрява членовете на експедицията. Преди всяко тръгване се правят пълни изследвания, правят се консултации с различни лекари. Сега фактически отивам като лекар на експедицията.

- Какви са изискванията, за да станеш член на антарктическата експедиция?

- Най-важно е умението за работа в екип. Там отиваме малка група хора, различни характери, без контакт с останалия свят – без интернет, без телевизия и телефони. Много е специфично и трябва да имаш желязна психика и авантюристичен дух.

- Няма хора, но има много животни. Сприятелихте ли се с тях?

- Имаме две птици, които гнездят в базата и те са почти опитомени. Още като се появим с кораба и те кацат пред базата и започват да дебнат какво могат да откраднат. Птиците са скуа, много са интелигентни и са хищници. Ядат малки пингвинчета, риба и каквото сме занесли.

- Налага ли се често да оказвате медицинска помощ в базата?

- Постоянно има такива случаи. Най-разпространен е травматизма – по време на работа, по време на научни изследвания, ходене по различни терени. Слава Богу, травмите не са тежки. Веднъж обаче се наложи да се транспортира бейзкъмандъра ни, който там направи инфаркт, малко преди да се слезем от кораба в базата. Трябваше да бъде транспортиран спешно обратно на другия остров, оттам със самолет до Чили. Дойде екип от Сантяго, поставиха му стент и той на другата година пак беше в експедицията.

- Защо в антарктическата експедиция лекари на екипа са предимно анестезиолози?

- Ние сме много ценни в такива ситуации, защото владеем всички спешни състояния. Такава ни е специалността – ние сме анестезиолози-реаниматори. Аз не съм само доктор, мога да правя всичко. Мога да карам лодка, изкарал съм курс за капитан на малък кораб, помагам в строителните работи, в товаренето и разтоварването на багажа. Ние отиваме с много багаж, веднъж беше близо 50 тона. Това всичкото минава няколко пъти през ръцете ни. Около 5 тона нафта харчим на сезон.

- Включвате ли се е и в домакинската работа?

- На мен готвенето ми е хоби и като няма друга работа предимно с това се занимавам. Пазаруваме си от Южна Америка, там е най-хубавото говеждо в света. Когато е хубаво времето си правим барбекю навън. Правим си кисело мляко и кисело зеле. На обяд се яде по-леко, а вечерта вече е по-сериозното хранене.

- Отклонявате ли се на връщане от Антарктида, за да разгледате континента?

- Задължително. Това е черешката на тортата. На връщане винаги си правим екскурзия в Южна Америка. Бил съм в Рио де Жанейро, в Буенос Айрес, чилийска и аржентинска Патагония, Перу, Мачу Пикчу, Уругвай, Парагвай. Южна Америка няма нищо общо с Европа. Културата им, начинът им на мислене са съвсем различни. Това са едни спокойни, разкрепостени хора. Според мен там е бъдещето. Европа вече е стигнала някакъв таван.

- Как решихте да се занимавате с медицина?

- Завършил съм математическа гимназия и така ми беше досадила тази математика, че исках да избягам от нея. Кандидатствах медицина, за да стана съдебен лекар. Обаче нямах никаква представа за какво става въпрос, мислех, че е като по филмите. Когато стигнах до съдебната медицина се разочаровах и реших, че ще стана такъв лекар, за който като кажат „Има ли лекар в самолета?“, да кажа „Аз съм“ и да мога да помогна. Така избрах анестезиологията.

- От къде идва удовлетворението във вашата специалност?

- Признание от пациентите много трудно се получава, защото ние сме зад кадър. Пациентът вижда хирурга. Всяко влизане в операционната зала обаче е предизвикателство. Това е пациент, който трябва да докараш до едно нефизиологично, почти болестно състояние, да му отнемеш съзнанието, да го обезболиш, да му спреш дишането, а след това всичко това трябва да бъде възстановено.

- Какво е нужно, за да се получи синхрон между хирурга и анестезиолога?

- И двамата трябва да умеят да работят в екип. С практиката по-опитните хирурзи и анестезиолози вече нямат нужда да си говорят. Знаят си всяка следваща стъпка и работата върви. Трудно е да се работи с хирург, когото не познаваш, но аз съм вече много опитен и това не ми пречи. Работил съм къде ли не, включително бях и лекар в Либия, когато произнесоха смъртните присъдите на нашите сестри. Нашите колеги-либийци ни уверяваха, че не бива да се притесняваме, че сестрите не са виновни и това е било работа на Израел.

- Освен експедициите до Антарктида имате ли и други адреналинови хобита?

- Имам. Ходя на рафтинг. Имам сериозно отношение към водата – тренирал съм гребане, плуване, но и в рафтинга най-важен е пълния синхрон на екипа.