Привлича ме трудността, защото тя създава емоцията

Тя е енергична, емоционална и безкрайно обича работата си. „Не ме питайте за хоби, работата е моето хоби“, споделя още в началото на разговора ни. Казва по-често „ние“, отколкото „аз“ и прекарва повече време на работното си място, отколкото където и да е другаде.

Тя е доц. д-р Маргарита Кътева, ортопед-травматолог с тясна подспециалност „Хирургия на ръката“. Завежда Отделението по хирургия на ръката и реконструктивна хирургия на УМБАЛ „Софиямед“.

На 19 октомври – Деня на българския лекар, доц. Кътева бе отличена от БЛС за „Принос за развитие и прилагане на иновативна медицина и уникални техники за България“. Разговаряме с нея за наградата, за работата и почивката, за това как се сплотява екип и кои са най-хубавите й моменти.

Доц. Кътева, на тазгодишните награди на БЛС „Лекар на годината“ Вие бяхте отличена за „Принос за развитие и прилагане на иновативна медицина и уникални техники за България“. Разкажете малко повече за нововъведенията.

Първо, създадох един прекрасен екип, с който да направя всичко това. Това не са просто думи – това е така. Човек сам не може да го направи.

Става въпрос за акушерската парализа при децата. Това е травма на раменния нервен сплит, който отговаря за функцията на целия горен крайник. Когато не работят нервите, крайникът виси до тялото на детето. Същата травма се получава и при възрастните при катастрофи, най-вече при млади мотористи.

Какво се случва?

Тази тъкан се наранява частично, или изцяло се изтръгва от гръбначния стълб. Това е патология, която съществува открай време, но досега нямаше конкретно, точно лечение, което да обещава резултати и с което да се знае какви резултати ще дойдат. Досега се правеше само физиотерапия и рехабилитация. Т.е., изчаква се, ако е останало нещо от този сплит, да профункционира някога. Но дали ще има някаква функция, не се знае – чака се. И се провежда една мощна физиотерапия, рехабилитация, упражнения. И семейството, което има такова дете, цял живот е обречено на грижи за него основно в този смисъл – раздвижване доколкото може и ако може.

С тази методика, която съществува в други страни отдавна и която аз съм научила навън, ние първо правим ревизия под микроскоп на тази тъкан – до каква степен е увредена. Ако е прекъсната, я зашиваме; ако липсва част от нея, взимаме тъкан от друго място и присаждаме, като основната задача е да се пусне ток било по запазени структури в плексуса, било по тези интерпонати – казва се мостовидна пластика – да дойде този ток до увредените вече нерви и да им дадем живот, а те от своя страна да дадат живот на мускулите, които движат пръстите, китката, лакетната става. Идеята е да се възстанови нервът, да го има. Докато досега – има го, няма го, чакахме мускулът да проработи. А се знае, че след шестия месец мускулът започва окончателно да умира. Така че ние, знаейки кои мускули са увредени, започваме веднага да ги стимулираме, за да може, когато дойде нашият нерв, който сме възстановили, мускулът вече да е готов и да може да отреагира.

До каква степен се възстановяват децата при тази методика?

Зависи от това какво е увредено. Има деца, които се възстановяват на 100%. Но ние сме ги хванали навреме. Затова моят апел е, когато има съмнение за травма на този плексус, родителите да търсят лекар не по-късно от третия месец. Съвсем наскоро имахме две деца, които дойдоха за контролен преглед. Бяха оперирани по едно и също време, третия – четвъртия месец. Не можеш да разбереш коя ръка е била увредена, което е невероятно.

Откога прилагате тази методика у нас?

Започнах от 2008 г. Но възстановяването на нерва е по 1 мм на ден, което означава месеци, понякога и години възстановяване. Така че в началото нямах самочувствието да кажа „идвайте при мен да ви лекувам“. Знаех за резултатите от екипа, в който бях започнала да работя още през 1990 г., виждах ги там. Толкова ми се искаше това да се случи и тук, и то се случи!

Преминах през много трудности. Това е много тежка, много отговорна хирургия. Влизаш около най-важните съдове на детето, които, ако ги докоснеш, може да умре на операционната маса. Така че трябва да си брилянтен в поведението си.

Предимно на деца ли прилагате тази методика, или и на възрастни?

На всички. При децата резултатите идват по-бързо. Младият организъм реагира много по-различно, отколкото при възрастните, получават се и по-добри резултати.

Споменахте, че подобни травми се срещат при деца и при мотористи. Освен при тях, къде другаде най-често се срещат те?

Конкретно тези травми – основно при катастрофи. Но по принцип нашият екип се занимава с всякакви периферно увредени нерви. Било то производствена травма, увреждания на ниво предмишница, мишница – на всяко едно ниво на ръката, а също и на долния крайник. Всяка една увреда – при порязване, при работа с бормашини, с фрези, стругове – всички работни травми, които водят до прекъсване на тези важни структури, като заедно с нервите ние шием всичко останало. Там са мускули, сухожилия, съдове, кости – всичко това се възстановява.

Аз съм ортопед-травматолог, който във времето се е специализирал в една по-фина подспециалност хирургия на ръката и микрохирургията. Когато си добър хирург на ръката, ти си добър и за двата крайника – горен и долен.  Защото, първо, ние работим под микроскоп. Второ, ние сме научени да щадим, да обичаме меките тъкани, без които костният апарат не може да функционира. Първата ми любов е ръката. В нея са събрани няколко системи – костна, сухожилна, нервна и т.н. Ние трябва да имаме поглед как се лекуват всички тези системи и ставаме с по-голямо самочувствие като можещи да работим същата хирургия на долен крайник.

Освен това ние се занимаваме с т.нар. реконструктивна хирургия. Когато по някаква причина имаме дефекти, т.е. нещо липсва от крайника – кожа, подкожие, мускули, сухожилия, кост – при катастрофи, след инфекции, ние изграждаме липсващите тъкани, като взимаме от друго място в тялото и ги присаждаме там, където има нужда. Това е пак микрохирургия. Изобщо, ние сме високоспециализирани, много внимателни хирурзи. По време на операция оставаш без дъх, защото всяко едно движение по време на дихателния процес се отразява на ръката ти. Има моменти, и те хич не са малко – когато шиеш кръвоносен съд, да кажем – в които не се диша: поемаш дъх и тогава бодеш с иглата, за да няма допълнително движение на ръката, с която шиеш.

Всичко това се научава, стига да го искаш!

Колко време средно продължава една ваша операция?

Средно 6-7 часа. Трябва да си много внимателен, да пипаш тъканта като принцеса. Трябва да си изключително отговорен в поведението си, за да не навредиш. Затова тази хирургия е бавна, за да има успех.

Разкажете повече за себе си. Как се насочихте към медицината?

Моят баща беше ортопед-травматолог. И аз, като всяка дъщеря, влюбена в баща си, тръгнах по този път. Всички сме така – първият ни пример за подражание са родителите. Така че аз от малка исках да стана лекар. А след това във времето той ми казваше – недей, тежка е ортопедията за жена. Защото човек като каже ортопедия и травматология, си представя кости – ръце, крака, разместени, наместваш трудно. Но се оказа, че не е само това в тази специалност, има и фина хирургия.

А как стигнахте конкретно до хирургия на ръката?

Започнах работа в ортопедия и травматология и още в самото начало се насочих към хирургия на ръката. Защото вече знаех какво означава това. В началото започнах като лекар в спешно отделение в провинцията, но мисълта ми беше в ортопедията и травматологията, тъй като знаех за какво става въпрос в тази специалност. Точно тази подспециалност – хирургия на ръката, много ми хареса. Пак казвам – на един малък орган са събрани всички системи. Всъщност ме привлече трудността. Интересно е. Лесното си е лесно, трудното създава емоцията.

Има ли нещо в работата, което да не Ви харесва?

В самата работа няма какво да не ми харесва. Аз съм за нея. Но това, което най-много ме измъчва, е отношението на пациента към нас. Няма лекар, който да не желае доброто на пациента си, няма лекар, който да не даде максимума от себе си. Но пациентът, идвайки при теб, смята, че ти си този, който трябва да му възвърнеш това, което му липсва. Колкото и да обясняваме, колкото и да сме ясни пред пациента, че нещата не са 100% зависими от нас, той като че ли прехвърля цялата отговорност, цялата отрицателна емоция, цялото си нещастие към теб, и едва ли не ти си виновен за последствията от травмата му. Каквото и да правим, често пациентът не е доволен. Има и доволни, разбира се. Но повечето пациенти идват с нагласата, че ти си божество. А ние не сме. Правим това, което можем, и се опитваме да можем повече.

А какво най-много Ви харесва? Кои са любимите Ви моменти?

О, любимите моменти! Те са, когато дойде детето на контролен преглед и си вдигне ръчичките, които преди това са стояли безволни до тялото му. Няма по-голяма емоция от това да видиш, че нещо се е получило. Защото, за да имаш добри резултати, преди това си положил огромен труд.

Разкажете за някой по-интересен случай от Вашата практика.

О, много са. Например, едно детенце, при което се наложи да се направи ревизия на плексуса – да се провери под микроскоп какво се случва. Не винаги плексусът е прекъснат целия или изтръгнат. Понякога е само травматизиран. След като направих невролизата, т.е. освободих нервите от компресията – нещо, което им пречи те да извършват функцията си, на другата сутрин до края на деня детето започна да възстановява движенията си. И майката каза – „тя на прави чудо“. Не, аз просто си свърших работата. Но за хората това беше чудо. Защото наистина – предишния ден детето идва и крайникът му не може да изпълнява някаква функция, а на другия ден, веднага след операцията, се случва. Супер!

Работата Ви като хирург е категорично екипна. Как общувате с екипа си?

 Много е важно да не натоварваш екипа си с твоето поведение. Не трябва да си нервен, не трябва да си ядосан. Защото хората наоколо се стремят да ти помогнат да си свършиш работата. А това хич не е лесно. Защото когато напрежението е голямо, може да ти се стори, че човекът до теб е бавен, че не реагира веднага както искаш. Но всичко това човек трябва да го потиска. Не успявам винаги, но се опитвам. В операционната тече музика, шегуваме се, докато работим, защото по този начин сваляме напрежението. Не можеш да налагаш напрежение цял ден, ако искаш да върви добре работата. Обичам си екипа. Ходим всеки месец или през месец на тиймбилдинг; ходим заедно на театър, на кино – живеем заедно.

Сега знам, че има хора, които горят в работата и ще продължат това, което съм започнала, дори и да ме няма. Така че мисията ми е изпълнена.

След толкова много работа как се разтоварвате?

Ходя в планината. Всяка събота и неделя съм на Витоша. Ходя също в Рила, Пирин, изобщо аз съм планинар. Но Витоша е най-близо, така че излизам сутрин се прибирам към вечерта. И това е невероятно зареждане.

Специализирала сте в чужбина и сте имала възможност да продължите да работите навън. Защо решихте да останете в България?

Защото тук е пълно с пациенти, които имат нужда от тази помощ. Зад граница оставаш гостенин, чужденец, поне по онова време беше така. А и по-лесното е да отидеш навън. А аз обичам да скачам в най-дълбокото. За мен беше предизвикателство да отида, да се науча и да дойда да го прилагам тук. Защото това е по-трудното. По-лесно е да останеш там, защото те веднага те искат, когато видят, че си добър. Но аз обичам трудностите, обичам да ми е интересно. А и човек си тежи на мястото. Така че мястото ми е тук.