Нужно е в България да заработят координаторите по донорство

Проф. д-р Никола Владов е роден на 19 октомври 1960 г. в София. Завършва е медицина в Медицинския университет през 1987 г. В периода 1988-1990 г. работи като лекар-ординатор в хирургичното отделение на МБАЛ Пирдоп. През 1993 г. работи в Първа хирургическа клиника на „Пирогов” и през същата година придобива специалност „хирургия”. Специализира в Париж жлъчно-чернодробна, панкреатична, лапароскопска и колоректална хирургия. В периода 1996-1998 г. работи в хирургичната клиника на Районната болница в град Бежа, Тунис. След като се завръща в България става началник на хирургично отделение в Панагюрище и началник на първа хирургична клиника на МБАЛ – Пазарджик. През 2002 г. защитава дисертация на тема „Хирургично лечение на ехинококови кисти отворени в жлъчните пътища” за придобиване на научна и образователна степен „Доктор по медицина”. В периода между 2003 и 2009 г. става началник на клиника по жлъчно-чернодробна и панкреатична хирургия във ВМА. Специализира „Чернодробна трансплантация” в Париж и „Лапароскопска колопроктология” в Италия. От 2007 г. проф. Владов е ръководител на програмата за Чернодробни трансплантации на ВМА. От 2009 г. е началник на клиника по Чернодробно-панкреатична и трансплантационна хирургия на ВМА. През 2009 г. защитава дисертация на тема „Рак на панкреаса” и придобива научна степен „Доктор на медицинските науки”. През 2011 г. проф. Владов получава научна степен „Доктор на науките“ и „професор“. През месец януари 2013 г. избран е за почетен член на Френската академия по хирургия.

Проф. Никола Владов е избран за лекар на 2016 година, специалист по чернодробна, панкреатична и трансплантационна хирургия, почетен член на Френската академия по хирургия. Пред Zdrave.net проф. Владов разказа как се е отказал от мечтата да е кино оператор, защо е избрал пътя в чернодробната хирургия и какво трябва да се подобри в процеса при донорска ситуация.

Проф. Владов, как избрахте медицината за своя професия?

Исках да ставам кинооператор и бях много запален. Тъй като обаче съм потомствен лекар, ми беше забранено да стана оператор и станах лекар. Не съжалявам, разбира се. После като студент попаднах в „Пирогов“ на една група много стойностни лекари в Първа хирургия, които вече ме запалиха и които ми показаха верния път в медицината.

Как избрахте хирургията и трансплантологията?

Моят баща беше хирург. Беше началник на хирургичното отделение на Ловешката болница през 60-те и началото на 70-те години на миналия век и вкъщи винаги се е говорело за медицина и то за сериозна медицина. Може би това ме мотивира за специалността, а както казах, попаднах на едни много стойностни хора в „Пирогов“, които съвсем ме мотивираха да се занимавам с коремна хирургия. В студентските си години съм ходил и в „Света Екатерина“. Тогава това беше катедрата по сърдечно-съдова хирургия и тъкмо тогава проф. Чирков беше дошъл в България, но някак си Пирогов и коремната хирургия ми се видяха по-интересни и по-сложни. С чернодробната и панкреатичната хирургия започнах доста по-късно да се занимавам. Във времето, когато вече бях млад лекар, попаднах във Франция в една от клиниките, където се работеше много панкреатична хирургия. Там дълги години шеф е бил известният френски хирург Люсиен Леже, а когато аз бях там беше проф. Шапюи. Това ми даде афинитет към хирургията на панкреаса и на черния дроб.

Какви са особеностите на чернодробната трансплантация?

Това е общо-взето най-сложната трансплантация в техническо отношение, тъй като се състои от два етапа – махане на болния орган и поставяне на здравия дроб със зашиване на няколко съдови анастомози, които са с различен калибър. Макар че в техническо отношение тази трансплантация е по-трудната, но по отношение на резултата е по-лесната, защото реакциите на отхвърляне не са така тежки както при бъбреците и особено при сърцето. Това я прави успешна. Освен това в последните години лимитите по отношение на чернодробната трансплантация паднаха съвсем. Тя вече се прави при много разширени показания и индикации и когато се направи добре в техническо отношение, резултатът също е добър. Разбира се има реакции на отхвърляне, има и усложнения след тях, но смятам, че нашият екип е добре подготвен да се справя с тях в следоперативния период. Първите ни трансплантирани пациенти отпреди 10-11 години са живи и в добра кондиция.

Кога се налага чернодробна трансплантация? Нали това е човешкият орган, който успява винаги да се възстанови?

Черният дроб е обект на две силни въздействия върху него. Това са алкохола и вирусните хепатити. Вирусите на хепатит В и С, са основните поразяващи фактори, които в значителна степен водят до възникване на цироза, когато не се лекуват. За жалост има много пациенти, които дълго време не са знаели, че са носители на тези вируси, тъй като превенцията не е на много добро ниво. Ако това е гарнирано и със системна употреба на алкохол, води до възникване на цирозата. Това е необратимо състояние, което дори при спазване на режим, рано или късно води до декомпенсация на чернодробната функция и до необходимостта от трансплантация. За наша голяма радост, през последните години вирусът на хепатит С вече се лекува и има много пациенти, които след като се излекуват от вируса, се трансплантират и на практика са абсолютно здрави.

Какво се случва обаче с трансплантираните пациенти, чийто черен дроб е спрял да работи заради системна злоупотреба с алкохол?

Пациентът задължително спира да пие. Подновяването на алкохолната консумация води до смърт. Затова има правило – пациентите, които са обект на трансплантация, следствие на алкохолна консумация, трябва да имат поне шест месеца светъл период, в който въобще да не са употребявали алкохол. Това се установява и се коментира с психиатри и психолози, така че пациентите да бъдат мотивирани да не употребяват алкохол и след трансплантацията. Едва тогава се дава зелена улица за трансплантация. Съгласете се, че е напълно безсмислено труда на един 30-членен екип, който освен това хвърля и много средства, да отиде на вятъра. Затова в обществото има дори негативна нагласа към пациенти с алкохолна цироза, които се трансплантират. Има хора, които са преодолели това състояние и са живи и здрави вече години наред.

Доколко е успешна трансплантацията на панкреас?

Това също не е трудна трансплантация. В последните години обаче медицината напредна много по отношение на създаването на медикаменти за овладяване на диабета и самото лечение става все по-успешно. Едно от показанията за панкреатична трансплантация е неовладяемия диабет и последствията от него, а с новите медикаменти това не се налага. Опитът в световен мащаб става все по-малък и по-малък по отношение на панкреатичната трансплантация и почти вече не се прави. 

Въпреки че има голям напредък по отношение на донорството, сякаш все още има много път да се извърви, докато намалее листата на чакащите. Какви са пречките към момента?

Проблемът вече не зависи толкова от дарителите на органи, колкото от организацията. И най-вече при координаторите по донорство по места. Тези центрове, където най-често възниква донорска ситуация – големите реанимации, неврореанимациите, невро-хирургичните реанимации. Не мога да кажа, че броят на донорите се е увеличил, нито че се е увеличил броя на трансплантациите. За жалост няма увеличение на трансплантациите от трупни донори. Ако да речем тази година сме направили четири трансплантации, а следващата – осем, това не значи, че са се увеличили трансплантациите.

А кога може да смятаме, че са се увеличили?

Ако има поне 20 донора на 1 млн. население. Или 10 донора на 1 милион. Ние сме 7 милиона, а това означава, че годишно трябва да има между 50 и 70 трансплантации. А ние правим по 10, което показва, че този процес не работи правилно.

Какво трябва да се направи, за да се увеличат действително трансплантациите у нас и тези 1100 души, които са в листата на чакащи, да получат органите, от които се нуждаят?

Смятам, че трябва да се подобри организацията на донорството в България. Агенцията по трансплантация да бъде по-активна и да се търсят донори. Т.е. всички бази, в които може да има донори да бъдат активизирани. В развитите страни има координатори по донорството, които не са само лекари, а може и да са медицински сестри, които работят в един кратък период от една-две години на „екстратайм“ работно време и ходят по реанимациите, гледат и търсят и откриват потенциални донори. След което се задвижва процедурата. 

Кое по-правилно – всеки сам докато е здрав да дава съгласието си, че иска да дари органите си или близките му да решават, когато вече е възникнала такава ситуация?

Според българското законодателство близките на тези хора трябва да имат крайната дума по отношение на съгласието на донорство. Дори и да има съгласие, крайното решение е на близките. Всичко това е направено като бариера пред търговията с органи. Аз го приемам, защото виждате в днешно време какви неща се случват. Ако няма някакъв ограничителен механизъм, не мога да предвидя какво би могло да стане. Винаги има недобронамерени хора, които биха се възползвали.

Има ли опасност това да се случи в България?

Не мисля, че в България могат да се случат такива неща. Смятам, че всички трансплантационни екипи спазват закона и се пазят много, защото във всеки един момент могат да бъдат обвинени в какво ли не. Виждате, че лекарите винаги сме сатанизирани и виновни за всичко, така че една такава случка ликвидира всичко от този процес.

Как лекарите можете да се справите с агресията, насочена срещу вас?

Всяка крушка си има опашка. За да се стига до такива ситуации, е имало събития, които са провокирали обществото да бъде негативно към тях, въпреки че голяма част от лекарите са сериозни хора и си вършат работата съвестно и както трябва. От друга страна пациентите са крайно нетърпеливи и смятат, че всичко трябва да бъде свършено на секундата. Бих им препоръчал да се запознаят как се осъществява достъпа до специалисти в европейските страни. Например в Англия, Франция или Германия. Достъпът до големите специалисти е силно ограничен и минава през секретарки и дълго чакане. За спешните състояния има спешни отделения, които взимат мерки и след това може да се отива на консултация със специалист. Българските пациенти имат свойството да намират телефоните на специалистите, да звънят по всяко време и да казват колко им е спешно. Разбираме ги, но трябва да има някакъв ред и субординации в контактите със специалисти.

Продължихте ли да се занимавате със снимане?

Да, но само като хоби. Филми не правя, но правя снимки от време навреме. Това е за разтоварване. Не бих казал обаче, че вече е толкова важно за мен правенето на снимки. По-скоро предпочитал да карам ски, да играя тенис, да спортувам. Но правя снимки, имам попадения доста сериозни, имам усет към аранжирането на картината – до там се изчерпват възможностите ми в това изкуство.

Не смятате ли да направите изложба?

Мислил съм си, но не съм си го поставял за цел. Имам снимки, които може би ще бъде интересно да бъдат изложени.