Д-р Светлана Тодорова е завършила медицина в МУ – Плевен. Започва кариерата си като като лекар-ординатор в ЦСМП – Търговище.
От 2002 г. до 2016 г. работи във ВМА – в Клиниката по неврология и в Клиниката по функционална диагностика на нервната система. Придобива специалност „Нервни болести“ през 2007 г., а през 2008 г. придобива правоспособност по клинична електроенцефалография.
От 2018 г. д-р Тодорова е част от екипа на Отделението по нервни болести на УМБАЛСМ „Н.И. Пирогов“. Научните й интереси са в областта на електрофизиологията, нарушенията на съня и невропсихологията.
Д-р Тодорова, често ли се случва да приемате спешни пациенти с епилепсия?
Спешният неврологичен кабинет на УМБАЛСМ „Н.Ил Пирогов“ е един от най-натоварените кабинети в болницата. През него преминават пациенти с различни заболявания и с различни оплаквания. Състоянията след реализиран припадък, било то с епилептогенен или неепилептогенен произход, са едни от най-честите състояния за които се търси медицинска помощ. При някои от пациентите диагнозата „епилепсия“ е била вече поставена. Обикновено, те търсят спешна медицинска помощ, когато зачестят припадъците им, въпреки прилаганото лечение. Друга немалка част са хора, които реализират пароксизмален пристъп за първи път в живота.
Коя е причината да се налага спешен прием – непоставена диагноза, погрешна диагноза, неправилно лечение, неспазване на назначено лечение?
Причината за хоспитализация по спешност на такива пациенти не бих определила като само една конкретна. Има пациенти, които се налага да бъдат хоспитализирани с цел диагностично уточняване, тъй като за първи път получават припадък. При други, с вече поставена диагноза се налага спешна хоспитализация с цел корекция на антиепилептичната терапия поради зачестяване на припадъците или поява на нов тип епилептични пристъпи, както и за провеждане на контролни лабораторни и функционални изследвания. Разбира се, има и група пациенти, чийто прием се налага поради самоволно прекратяване на лечението, а това често провокира изявата на епилептични припадъци.
Имате ли случаи в практиката Ви да консултирате пациенти, лекувани в друга клиника или отделение на болницата по повод съмнение за епилепсия?
Да, разбира се. Много пъти сме търсени, когато пациенти от други отделения или клиники са получавали епилептичен припадък. Едни от тях нямат поставена диагноза епилепсия и не се лекуват, други имат придружаващо заболяване епилепсия и приемат антиепилептични медикаменти. Налагало се е да консултираме и предоперативно пациенти с епилепсия с оглед евентуален оперативен риск.
Достатъчно добра ли е информираността на обществото у нас за естеството на заболяването?
Като цяло, когато се каже, че даден човек страда от епилепсия, повечето хора си представят типичните генерализирани тонично-клонични припадъци, които протичат доста драматично за околните. В действителност ,видовете епилептични пристъпи са много на брой. Едни от тях протичат със загуба на съзнание, други без.
В древни времена обществото не е приемало хората, страдащи от епилепсия, тъй като са смятали, че те са обладани от зли духове, че са прокълнати или омагьосани. В нашето съвремие вече не съществуват такива предразсъдъци, но пък тези хора в действителност по-трудно намират работа, което ги кара да крият за заболяването си.
Какво поведение бихте препоръчали на хората с вече поставена диагноза, за да не стават те пациенти, при които се налага спешна хоспитализация?
Бих препоръчала на пациентите с поставена вече диагноза епилепсия на първо място да водят нормален, здравословен начин на живот, да приемат стриктно и редовно назначеното им от невролог лечение. Освен това, винаги препоръчвам да водят т.нар. „календар на пристъпите“, в който редовно да вписват точните дни и часове на получаваните припадъци, и техния вид, което е от изключителна важност при проследяване на заболяването, както и за преценка на ефективността на медикаментозното лечение.
Важно е тези хора редовно, поне два пъти в годината, да посещават проследяващият ги невролог, който да оценява състоянието им, да преценява ефекта от терапията по отношение честотата на припадъците им, да проследява за наличието евентуално на странични ефекти от лечението.
Изключително важно е пациентите с поставена диагноза епилепсия да не спират самоволно лечението си, както и да не заменят самоволно изписаните медикаменти. В повечето случаи, когато пациентът с епилепсия има отговорно отношение към заболяването си, си постига и задоволителен контрол върху пристъпите.
