Д-р Радоил Симеонов: Старая се да бъда човечен, да разговарям с пациента на неговия език

Д-р Радоил Симеонов е възпитаник на МУ – София, където завършва образованието си през 2016 г.

От същата година работи в Клиниката по ортопедия и травматология на УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“. Има защитена докторска дисертация на тема „Компютърно асистирано ендопротезиране на тазобедрена става“ през 2022 г.

Асистент към Катедрата по ортопедия и травматология при МУ-София. Има над Над 10 публикации в български и чуждестранни научни журнали. Участва в научни проекти към Медицински университет – София и Българска академия на науките.

Професионалните му интереси са насочени към ендопротезиране на големи стави; лечение на фрактури и други остри травматични увреждания, хирургия на ръка. Притежава сертификати от курсове по микрохирургия на ръка – 2018 г., АО-Reckon – 2018., 2020, 2023 г. и AO- Trauma – Shoulder and elbow – 2022 г.

Д-р Симеонов, как решихте да се посветите на медицината?

Различни събития и фактори оказаха влияние за този избор. Може би на първо място бих поставил един инцидент в детството ми, когато бях блъснат от кола и лежах доста време в болница.

Отделно от това, бях добър по биология, физика и химия, и когато дойде време да кандидатствам, това се оказа силна предпоставка за окончателното ми решение накъде да се отправя по житейските пътища.

В семейството ми няма лекари – майка ми е преподавателка по български език и литература, а баща ми е моряк - главен механик на кораби. Ролята им в моя професионален път беше да ме възпитат, да ме подкрепят, да ме научат как да уча, как да опознавам света. Най-важното, което баща ми многократно ми е казвал: „Радоиле, какъвто и да станеш един ден, първо бъди човек!”.

Те дори бяха изненадани, когато им съобщих за бъдещите ми професионални интереси, защото съм възпитаник на Художественото училище в . Троян, където съм изучавал керамика. Не само те, а и много хора са ме питали: „Добре де, как така от художник и грънчар реши да станеш лекар?!”

Ами ето така, човек винаги трябва да гледа в перспектива – важно качество, на което ме е научило изкуството!

Все пак и в Хипократовата клетва не се говори за наука, за професия, а за изкуството на медицината, за изкуството да лекуваш.

Кой е най-силният Ви спомен от първите дни и месеци на следването? Кои бяха Вашите най-добри учители – онези, които Ви отвориха очите и сърцето за голямата медицина?

Първите дни и месеци от следването ми, без да крия нищо, бяха общо взето забавни, бяха купон. И не само първите, разбира се. Още преди да стана студент, много хора ми бяха казвали, че студентските години са едни от най- прекрасните периоди от живота на човек.

Винаги съм бил своенравен, не съм обичал някой „да ми виси на главата”, затова чаках малко или много с нетърпение да заживея собствен, самостоятелен живот, далече от дома – все стандартни мечти на един млад, зелен и крайно неопитен в житейски аспект човек.

Нямах и търпение да започна да уча нови и нови неща, и до ден днешен съм страшно любознателен. Редом с това срещнах нови хора, които постепенно се превърнаха в страхотни приятели, останали такива и до сега.

Да бъда честен, в началото не бях от най-силните студенти - визирам първата година от следването, може би защото още не знаех как да се справям с многото нова информация, която трябваше да бъде „изядена с кориците”.

Но, както всяко нещо, упоритостта и тук е от първостепенно значение, и от втората или третата година, от по-посредственото момче станах отличник.

Преподавателите, които ще помня цял живот, са тези, които ни караха да мислим. Защото според мен не е важно да знаеш едно нещо наизуст, важно е да се опиташ сам да си обясниш дадено явление, да си задаваш въпроси през цялото време, докато четеш темите за изпита. Не можеш ли да си зададеш въпросите „как” и „защо”, нещата не стават. А и в днешно време има толкова много и лесно достъпна информация, че за човек е по-важно да умее по-скоро да търси точно това, което трябва в дадени случаи.

Интересните съвети ще помня винаги. Един възрастен преподавател по анатомия, на нашия въпрос: „Д-р Андреев, от кой учебник трябва да четем топографска анатомия?”, отговори по следния начин: „По–добре да прочетеш едно и също нещо от два източника, отколкото два пъти от един източник!”

Естествено, като 20-годишни младежи, този отговор тогава не ни се понрави много, но с времето аз лично си дадох сметка колко истина съдържа.

Какво Ви насочи към ортопедията и травматологията, с какво Ви привлече тази специалност?

Към ортопедията се насочих, както вече споменах, по същата причина, по която се насочих и към медицината. Бях на 11 години, когато бях блъснат от автомобил, при което си счупих бедрото. Настаниха ме в болницата в моя роден град Троян. От малък бях любознателен, четях енциклопедии и отново трябва да благодаря на родителите си, че вместо да гледам телевизия по цял ден, ме тласкаха към познанието, така че приех донякъде за доста интересен престоя си в болницата. А той не беше никак малък.

В онези години ортопедията не беше на сегашното ниво, и счупването ми го лекуваха с лежане на легло и директна скелетна екстензия.

Лекуващият ми лекар беше за мен и развитието ми ключова фигура. До ден днешен го смятам за мое вдъхновение, за моя най-голям учител също. Това беше д-р Резняков. Първите ми срещи с него бяха преди този инцидент. Когато съм имал наранявания още преди да се наложи да лежа в болница, неведнъж са ме водили при него на преглед.

За първи път, когато прочетох на вратата на кабинета му името, признавам си, хвана ме страх! Но този човек много бързо стопява детския страх с отношението си към пациентите, с благия си тон и с грижовността си. Прекарах 45 дни в отделението по ортопедия и травматология. Може би за този доктор беше досадно едно любопитно неподвижно дете да го разпитва всеки ден за каквото се сети, свързано с медицината, с „кокалите”, с операциите и т.н. Но д-р Резняков ми разказваше търпеливо и увлекателно. Така се появи интересът към тази нелека специалност от медицината. Този интерес се оказа толкова силен, че и след като бях вече оздравял, когато баба ми заколеше кокошка, аз си играех на „чичо доктор – ортопед” и правех „операции” върху костите на закланото животно.

И до ден днешен родителите ми и баба ми казват, че тогава са имали съмнения, че нещо не е в ред с главата ми…и се смеем, когато се сетим за това. 

Мина време, станах и студент по медицина, а в първите години от следването се ходи на летни стажове. И, познайте къде изкарвах тези стажове – в болницата в Троян, разбира се, при моя най-голям учител, при вдъхновителя си - д-р Резняков. Той разказваше често за моя случай. Обясняваше, че много деца като мен са му казвали, че и те ще станат лекари един ден, но само аз наистина съм станал.

Този човек ми е дал да вляза за първи път в операции, научил ме е на основните хирургични техники и принципи, буквално ми е държал ръката. От него видях, че е важно да си добър човек, за да те търсят пациентите и да ти се доверяват, че трябва да умееш да обясняваш на разбираем и достъпен език всичко, свързано с диагностиката и лечението. И разбира се, когато успешно издържах държавния изпит за придобиване на специалност, първо се обадих да се похваля именно на д-р Резняков.

Не мога да пропусна и моите колеги от ИСУЛ. Те бяха тези, които след студентската скамейка, ме въведоха в истинския живот и в дълбоките бездни на нашата професия.

От всички болници избрах точно УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“ отново заради хората там. Освен като учители и като колеги, тези хора ги усетих още от студентски години като топли и човечни, като приятели. От тях видях и научих много за детайлите на занаята. Имах честта да работя със светила в области като ендопротезирането на големи стави, хирургията на ръка, лечението на фрактурите и множествените травми. И именно това са основните области на интерес в моята практика в момента.

Имате ли интерес към преподаване?

Разбира се, имам интереси в преподаването. Все пак съм син на преподавателка по литература! УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ” е университетска болница и база за провеждане на лекции и практически упражнения по редица специалности, в това число ортопедия и травматология, така че мога и да преподавам. .

След успешно положен конкурсен изпит преди няколко години, бях назначен и като асистент към Катедрата по ортопедия и травматология в Медицинския университет – София.

Това дава възможност да водя курсовете по травматология на петокурсниците. Преподавателската работа е доста интересна и предизвикателна. Първо, срещаш се с млади, мотивирани хора. Понякога е и носталгично. Второ, това е стимул да се усъвършенстваш допълнително, защото често студентите задават интересни въпроси и очакват да им се отговори.

Кои са любимите Ви занимания за свободното време?

В свободното си време се занимавам с доста неща. Както казах, завършил съм Националната гимназия за приложни изкуства в Троян, като по професия съм художник с профил керамика, преди да стана лекар. Отдавна вече не рисувам и не се занимавам с керамика, но пък жена ми също е художник и, ако не друго, поне имам добра компания и по тези теми вкъщи.

И също от време на време и правя рамки за нейните картини.

Освен това, от ученическа възраст ми остана страстта по музиката. Свиря на китара от 6-годишен. Участвам в група, казва се „Пробив“, където свирим заедно с още един ортопед-травматолог!

Покрай китарата си падам и малко електричар. За един китарист е важно да може да си запои поне кабелите за китарата, но аз лично се целя малко по-високо и правя усилватели и ефекти за китара в къщи.

Старая се също спортът да е неделима част от ежедневието ми. Движението е здраве, а ние, лекарите, трябва да сме пример за пациентите си и да се стараем да сме в добра форма. Затова моят минимум е поне в града да не използвам автомобил или градски транспорт, а да се придвижвам с велосипед. При подходящи метеорологични условия правя дълги преходи с колелото и участвам във велосъстезания за планинско колоездене, като обиколката на Витоша например. Стискайте палци това лято да успея да направя докрай целия легендарен маршрут Е-3 – Ком –Емине, с колело, разбира се, който два пъти вече правя до половината, преди да се развали времето.

Напоследък обаче времето ми за странични дейности се ограничи, защото вече съм и горд баща на момченце на по-малко от годинка и сега повечето време и енергия влагам в грижи. Старая се да му давам това, което моите родители са дали за мен.

Обичам да слушам хубава музика, без чалга, държа да го подчертая дебело. До ден днешен съм запален рокаджия, но слушам и класическа музика, реге, джаз и др. Все пак сестра ми – Божидара е и професионален музикант, което за ме е допълнителен стимул да се ограмотявам в тази насока. Обичам и художествената литература, като, ако трябва да направя списък с любими автори и произведения, би бил доста дълъг.

Кои етични принципи се стараете да съблюдавате винаги и при всички обстоятелства в общуването с колеги и пациенти?

Основните принципи, които се старая да следвам както на работа, така и в къщи, е да бъда на първо място човек. Една преподавателка в университета – проф. Виолета Димитрова, която е светило в чернодробно-панкреатичната хирургия, казваше на лекции, че ако един пациент още след разговора си с лекаря не се е почувствал по-добре, то значи не е неговият лекар. Затова се старая да бъда човечен, да се запозная с личната съдба на всеки пациент, доколкото е възможно, да разговарям на неговия език.

Често ние, лекарите, с глави пълни с термини, излишно усложняваме контакта си с пациентите си, а те не са длъжни да знаят всичко, което знае един специалист. Вярвам, че винаги едно нещо може да се обясни и с по-прости думи, познати за човека, който стои срещу теб.

Също така е важно, когато вземате решение за нечия съдба, в качеството си на лекуващ лекар, да помислиш какво би направил, ако си на мястото на пациента или пък се касае за твой близък. Отговориш ли си сам на този въпрос, шансът за грешка спада драстично! Трябва да сме далеч и от мисълта, че сме безгрешни. „Човешко е да се греши, божествено е да се прощава!”, беше казал Александър Поуп. Изключително мъдро, примери можем да открием всеки ден.

Не винаги прогнозата за изхода от дадено заболяване е добра, ние лекарите не сме богове, но в днешно време пациентите имат все по-високи изисквания към медицинското обслужване и очакват понякога чудеса.

Истината е, че лекарят на практика не лекува. Работата на лекаря е да се опита да промени условията на средата на пациента - било то външна или вътрешна, така, че организмът сам да се прави с проблема и „да заработи по-добре“. Нека вземем за пример лечението на едно счупване. Костта е уникален и единствен орган, който се възстановява със собствената си тъкан, а не с цикатрикс - фиброза. За тази цел обаче, трябва фрагментите да бъдат наместени, да контактуват помежду си и да бъдат поставени в тази позиция стабилно за даден срок от време. Дали само с гипс, дали чрез оперативно лечение, травматологът цели да промени средата така, че да осигури тези условия на костта. Ние, лекарите, не можем да избягаме от законите на биологията, на природата, на вселената като цяло. Винаги трябва да си задаваме въпросите „как” и „защо”. Това е и причината да се занимавам и с научна работа.

Старая се да спазвам всички тези принципи ежедневно, понякога си мисля, че и на моите студенти им е дотегнало от тях, защото може би на всяко упражнение им ги повтарям. Но аз вярвам, че са важни, и дори само един единствен човек още да ги следва, това ще означава победа на доброто.

Коя своя професионална мечта бихте искали да видите реализирана в близко бъдеще?

В близко бъдеще се надявам да реализираме докрай научния проект, в който участваме активно с колегите от ИСУЛ, БАН и други институции. Проектът цели изследване на възможностите на мезенхимните стволови клетки и тяхното приложение при лечението на тежката костна загуба, вследствие на редица заболявания и състояния, както и комбинирането на биопринтирането на тъкани, или по-правилно казано материали, които са обогатени със стволови клетки, растежни фактори и други.