Темата за донорството отново излезе на дневен ред. Успя ли България да преодолее предразсъдъците по отношение на трансплантациите у нас и какви са проблемите, с които се сблъскват лекарите, участващи в този така хуманен акт, попитахме д-р Слави Асов, който е координатор по донорство във ВМА и един от най-верните ученици на анестезиолога и вече заместник-здравен министър д-р Мирослав Ненков. Наскоро 30-годишният д-р Асов бе отличен и за особено голям принос в областта на донорството и трансплантациите, като грамотата му бе връчена по време на церемонията, с която ВМА отбеляза 10 години от първата извършена чернодробна трансплантация там.
Д-р Асов, къде е България по отношение на донорството?
За съжаление България все още е на едно от последните места в Европа по този показател. Причините са комплексни и са както от медицински, така и от немедицински характер. В медицински аспект те касаят компетентността на самите лекари, материалната база и всичко останало, което се отнася до поддържането на донорите. Самото общество също все още не е достатъчно запознато с акта на донорството, което също утежнява цялостния процес.
Какво още е необходимо от медицинска гледна точка, за да се тласне този процес напред?
Нека да започнем от факта, че темата за донорството и трансплантациите не е особено засегната в процеса на обучение по медицина на студентите. Например, когато аз бях студент, за мозъчна смърт сме говорили само в часовете по анатомия и тази тематика остана някак си на заден план. Според мен това е пропуск, който има нужда от преодоляване. Положително е, че Изпълнителната агенция по трансплантация осъществява непрекъснато обучения на координаторите по донорство с участие както на наши специалисти, така и на лектори от чужбина, за да може да има по-голяма теоретична и практическа подготовка на кадрите у нас.
Самият вие сте координатор по донорство. Какво точно представлява вашата работа?
Длъжността координатор по донорство все още не е отделно обособена – обикновено в България координаторите по донорство са със специалност анестезиология и интензивно лечение и на практика това е нещо, което те осъществяват допълнително в съответната болница, която е и донорска база. Самата работа е доста комплексна – на първо място трябва да разпознаеш пациента, който може би е в мозъчна смърт. След това се пристъпва към серия клинични тестове и свикване на специална комисия, която да установи мозъчната смърт. Едва след това идва ред и на разговорите с близките, което представлява и доста тежък момент от цялостния процес. Ние, координаторите, сме хората, които говорят с близките на починалия. Тези разговори могат да бъдат много тежки за тях, но и за нас, защото е много трудно да кажеш на когото и да е било, че за неговия близък няма какво повече да се направи, а освен това и да го попиташ дали в този момент би бил склонен да дари органите му. След това, при съгласие, започва серия строго регламентирани действия, свързани с подаването на пациента към ИАТ, търсене на подходящи реципиенти, координация между отделните болници. Понякога това може отнеме доста дълго време, през което починалият пациент трябва да бъде поддържан в определени физиологични граници, за да можеш да запазиш органите му, тъй като сама по себе си мозъчната смърт води до тотално разстройство на организма – тоест, всички органи и системи спират да работят. Започват да настъпват необратими увреждани и процеси в тялото, които ние с медикаменти и апаратна вентилация се опитваме максимално да отложим, защото целта е да се помогне на хора, които се очаква да живеят години наред и няма как да им се трансплантира увреден орган. Истината е, че тези процеси се случват изключително бързо и понякога е въпрос на часове, за да се запазят те подходящи за трансплантация. Координаторът участва и в процеса на експлантация на органите. Отделно от това е цялата документация, която е наша отговорност и която е огромна.
Наблюдавате ли положителна промяна по отношение на донорството сред обществото у нас?
Като цяло мисля, че има една стъпка напред в тази насока. Обществото започва все повече да разбира този въпрос и той вече не е тема табу. Но има още път, който да се извърви и неща, които могат да се предприемат. Във всеки случай подходът при всяка една евентуална донорска ситуация не е еднотипен. Ние подхождаме към всички близки индивидуално. Някои хора директно отказват - дори да се опиташ да обясниш, те просто не могат да приемат факта, че близкият им е починал. Фактори като етнос и религия също оказват влияние, но е факт, че има положително развитие сред обществените нагласи по темата за донорството.
Кои са най-честите причини, поради които близките отказват да дарят?
Честно казано, те имат доста страхове. Лично в моята практика е имало сравнително малко откази, но в повечето случаи причината е неприемане на новината, че техният близък е мъртъв, въпреки че мозъчната смърт е доказана. Когато те видят, че апаратът го обдишва, а сърцето му бие, за тях той е просто заспал. Други фактори са въз основа на религиозни съображения. А понякога просто не желаят – не винаги близките обясняват защо отказват. В такива случаи, ние не настояваме и приемаме тяхната воля. В крайна сметка ние запознаваме близките със ситуацията, обясняваме всичко от медицинска гледна точка и оттам нататък те сами трябва да вземат това решение.
Работите на координаторите в даден момент като че ли доближава тази на психолога…
Да, може да се каже. Съществуват специални подходи в общуването с близки на хора в мозъчна смърт, на които ние се обучаваме. Самото естество на ситуацията е много различно – това не са например операции, след които казваш на семейството „Вашият близък беше опериран от апандисит – всичко е нормално“. Тук нещата са доста по-сериозни и необратими. Различните хора приемат тази новина много различно – затова и трябва да си малко психолог, за да имаш правилен подход към тях. Когато си координатор общо взето си на разположение 24 часа, седем дни в седмицата, защото във всеки един момент може да възникне донорска ситуация. Случвало се е с д-р Ненков да летим със „Спартан“-а и в 4 часа сутринта. Случвало се е и да не сме в София в такъв момент и се е налагало да се върнем по най-бързия начин.
Имате ли ситуация от практиката си, която е оставила силен спомен във вас?
Може би първото ми летене със „Спартан“-а. По същество тя беше стандартна ситуация, но за мен беше силно изживяване. Тогава летяхме до Варна – там беше дошъл и екип на Евротрансплант, който мисля, че идваше за пръв път – за сърцето и за белия дроб. Имаше екипи и от други държави. След като експлантирахме органите, бяхме ескортирани с полицейски конвой до болницата и този миг някак си се е запечатал в съзнанието ми. Тогава с органите на донора се помогна на петима души – трима в България и двама от други страни.
На колко тежко болни хора може да се помогне с органите на един починал?
Реално погледнато, ако се вземат всички възможни органи, на много. Всичко зависи разбира се от състоянието на донора, от възрастта му и от други показатели. Но при, така да се каже, „идеалния донор“, може да се помогне на 5-6 човека. Не трябва да се пропуска фактът, че в Европа се трансплантират и черва, и панкреас, и бял дроб. Тук това все още не се практикува.
При кои състояния починал човек може да стане донор?
В България само при пациенти с доказана мозъчна смърт. До нея най-често водят черепно-мозъчни травми с необратимо увреждане на мозъка, мозъчни аневризми, които водят до масивни кръвоизливи – за съжаление при млади хора. Инсулт и инфаркт също биха могли, но по-рядко. В Европа се практикува донорство и при пациенти след сърдечна смърт – тук това все още го няма.
В България, ако човек изрично не е посочил, че не иска да бъде донор, той се приема за съгласен по подразбиране, но решението остава за близките му. Правилно ли е това според вас?
Лично за мен човек трябва приживе да изрази волята си дали иска не органите му да бъдат дарени. Заради факта, че това не се прави, понякога има противоречие между близките и съответно не се стига до донорска ситуация. Това решение не е лесно и е нормално да се изисква време за него, но при тези моменти времето е ключово – ние разполагаме с часове и след един момент органите се увреждат до степен, до която те не могат да бъдат използвани. Затова и според мен решението трябва да е лично – все пак става въпрос за собственото му тяло и органи.
Наскоро бе дадена заявка, че ВМА може да разшири дейността си в областта на трансплантацията чрез трансплантация на панреас и черва. Готови ли сте действително за тази крачка?
Мисля, че да. Според мен е въпрос на хирургична техника и грижите след трансплантацията за самите пациенти – аз мисля, че колегите се справят много добре, така че защо не. Тази възможност е напълно реална.
Няма как да пропуснем въпроса, който уви, се задава на всеки млад лекар в България, а именно – кое ви мотивира да останете тук?
Имах желание да остана и работя в България. Имах и шанса да работя във ВМА, благодарение на проф. Петров (проф. Николай Петров – доскорошен началник на ВМА, а вече здравен министър – бел. авт.), който ме взе на работа. Започнах специализация почти веднага и някак си нещата тръгнаха с добро начало. Може би това ме мотивира, за да остана тук, но няма да скрия, че има още какво много да се направи, за да се подобри както нашата работа, така и като цяло медицината в България.
