Все по-често хващаме сърдечни аномалии

Д-р Димитър Цолов е врачанец, от години работи като ординатор в Отделение „Образна диагностика“ в МБАЛ-Враца, но освен това е и музикант – фронтмен на „Докторс Гого бенд“, поет и писател. В болницата е д-р Цолов, а на сцената е просто Доктора. Роден е през 1977 г. във Враца. Завършва хуманна медицина в Медицински университет в Пловдив. Към момента има 7 издадени книги - „Памперс-бомбички (Цикълът на Бебс)” – стихосбирка „ръководство за млади татковци”, състоящо се от тридесет и три „БебеАрии”, „Пет приключения на Витек Диман / Космическото пиле”, „Клиника в средата на нощта”, „СРЪБнати съчинения” том І на ПИЯНИЯТ БАРД, "Приключенията на Найден Намерения", "Стихо с Бирка" ("СРЪБнати съчинения том ІІ) и „Проклятието на Белиал".

- Д-р Цолов, има ли проблеми с финансирането на МБАЛ-Враца или всичко е наред, щом няма новини?

- В последните месеци се наблюдава светлина в тунела. Доколкото се ориентирам от сутрешните рапорти, малко по малко започват да се изплащат задълженията към различни фирми. Заради натрупаните дългове през годините са били налагани запори на сметките на болницата, което пък водеше до забавяне на заплатите, но в последните месеци си върви един нормален ритъм на заплащане и нямаме проблеми.

- Какви са най-честите травми, с които се сблъсквате като рентгенолог?

- Тъй като съм в многопрофилната болница във Враца, можем да разделим пациентите на две групи. Лежащо болни хора от различни отделения – кардиологични и хирургични, където анестезиолозите задължително изискват рентген на бял дроб и сърце. Немалък поток от пациенти са и тези, които преминават през спешното приемно отделение. По отношение на травмите, най-често наблюдаваните в моята практика, аз съм вече 12-13 години, са счупванията на гривнени стави и тазобедрените стави при възрастните хора. Не, че не виждаме и други неща, но това е преобладаващото мнозинство от случаите.  

- Преди време направихте коментар в социалната мрежа по повод смъртта на щангиста Величко Чолаков, че има увеличение на емболиите и снижаване на възрастта на пациентите. На какво се дълижи това?

- Действително наблюдавам такава тенденция, но има и друго – със скоростта, с която се развива апаратурата, ние можем веднага да проверим съмненията си за какво става въпрос. Спомням си, че преди години сме се опитвали да доказваме белодробна тромбоемболия дори на рентгенова снимка. Търсили сме участъци с променена прозрачност, плеврални изливи. Докато сега в момента с един сравнително среден клас компютърен томограф спокойно си се хващат тези изменения. От една страна повишената заболеваемост се дължи на това, че вече се хваща по-често, но от друга страна наистина сърдечносъдовите заболявания действително се срещат при все по-млади хора. За съжаление, доста хора съм наблюдавал през годините, които на възрастта на Виличко Чолаков (35-години - б.р.) починаха от сърдечни заболявания. Хора и от социалните мрежи, и от музикантските среди. Винаги можем да кажем вредни навици, но за мен по-скоро са комплексни тези неща. Динамиката на съвременния живот също се отразява много. Един немалък процент пък се дължи и на вродени заболявания, които обаче не са били с такава остра картина, че да бъдат хванати навреме. Има малформации и сърдечни пороци, с които човек може да живее години наред без да бъдат доказани. Например една мозъчна аневризма може да е по рождение, но ако не се направи някакво специализирано изследване и не се мисли в тази насока, не би могло да се хване никога. Това обаче също е променено, защото за втория ми син, който е на 2 години и половина, задължително влизаше в пакета от изследвания при раждането му преглед на ехограф, за да се огледат коремните органи. Явно се действа и за профилактиката на вродените аномалии.

- Как се справяте със стреса предвид професията и изявите на сцената?

- Да, професията ми е тежка, защото по време на едно дежурство болшинството от пациентите, които минават през спешното отделение, ще им бъдат назначени и изследвания. Но извън екстремните ситуации като тежко пътно-транспортно произшествие, например, работата ми е съзерцателна, спокойна, за разлика от на колегите хирурзи, анестезиолози и интернисти, които трябва да водят дежурство, да минават визитации и извършват спешни операции. Ако болницата е един футболен отбор, ние сме защитниците, които наричат „пчелички“. Не обираме лаврите като голмайсторите. Концертите също са немалък отдушник на стресовите ситуации.

- Как след 18-часово дежурство имате ли сили да излезете на сцената и то в друг град?

- Отразява се. Много често ни се е случвало да имаме концерти, на които не сме били в най-добрата си кондиция. Всичко е въпрос на мобилизиране. Знаеш, че имаш някакъв ангажимент, независимо дали е в болницата или на сцената, и не трябва да се правят компромиси. Явно се изръсва адреналин, който те поддържа определен брой часове в кондиция. Много често ми се случва от тежко нощно дежурство директно да натоварим апаратурата и да отидем да свирим, но пък самото излизане на сцената и публиката, която пее с нас, ме зарежда като нищо друго.

- А откъде намирате време да пишете? Вече имате издадени 7 книги.

- Човек като чуе такава цифра – 7 книги, и ще си рече „уау“. Веднага обаче трябва да развенчая този мит. Моите книжки, според американските стандарти, при които се броят думите, са с обем на мини роман, което ще рече по 40 000 думи или в уърдовски документ около 70-80 странички. Това е обем, който всяка година успявах да покрия за няколко месеца. Това прави по около половин – една страница на ден. Аз съм човек, който не бърза и обичам да си изпипвам нещата. Остава ми време дори на работа да пиша, колкото и да е натоварено дежурството. Вкъщи пък, като ги няма близките ми, драсвам по няколко изречения. Не си давам кой знае колко интензивен темп, не гоня конкретни срокове.

- Каква е причината да се спрете на фентъзито като жанр?

- По-скоро се определям като автор на ужаси, защото покрай фентъзи историите има и доста кървави, хорър описания. От година и половина съм горд член на клуба на писателите на ужаси, който се учреди в памет на преводача и писателя Адриан Лазаровски. От дете съм влюбен във фантастиката. Брат ми, който напусна града, ми завеща колекцията си от 100 книжки от поредицата „Галактика“. Предпочитам обаче да пиша фентъзи, защото нямам научната подкованост за научна фантастика. Докато във фентъзи световете ти си си господарят, ти определяш правилата на действието. Можеш да нарушиш всички природни закони и да им дадеш не логично, а магическо обяснение и нещата се решават от само себе си.

- Влечението към ужасите има ли общо с основната ви професия?

- Не, не мога да кажа, че чак има връзка. Като по-голям в училище се влюбих в Стивън Кинг, който през годините ми доказа, че е несправедливо коронован като крал на ужасите. Той е писател-хамелеон. Но в историите ми определено има елементи от реалността, в разказите ми присъстват конкретни хора. Еди-два пъти дори се случи нелицеприятни за мен обекти и мои познати от живота да ги опиша като жертви и да им причиня не много хубави неща на хартия. Готиното е, че хем се забавляваш, хем не отиваш да извършиш някое деяние, за което да носиш наказателна отговорност.

- Бяхте кандидат за общински съветник във Враца, съжалявате ли, че не влязохте в местния парламент?

- Брат ми, който е 16-години по-голям от мен и е много мъдър човек, ми каза: „Ако те бяха избрали, добре. Това, че не те избраха, е още по-добре“. По-скоро това щеше да бъде допълнително бреме за мен, а и не съм от хората, които могат да направят някакви компромиси със себе си.