Влюбих се в хирургията от пръв поглед

Д-р Елена Арабаджиева е главен асистент в Клиниката по обща и чернодробно-панкреатична хирургия в „Александровска болница“. През 2004 г. е завършила Математическата гимназия в Плевен, а през 2010 г. се е дипломирала в МУ-София. Специализирала е във Vienna General Hospital, Австрия и в Université de Strasbourg, Франция.

Пред Zdrave.net д-р Арабаджиева разказа за пътя си като хирург, за целите и надеждите си.   

Д-р Арабаджиева, как избрахте медицината за своя професия?

Не мога да кажа, че това е детската ми мечта. Беше съвсем осъзнато решение, до което стигнах постепенно. В гимназията много ме влечеше биологията и химията, до голяма степен и под влияние на моята класна, която беше биоложка. Участвах в олимпиадите по биология. Две години подред бях лауреат по биология и това ми се призна при кандидатстването ми медицина. За период от време бях и част от младежки Червен кръст и мотивацията да се занимавам именно с медицина, някак си от само себе си изкристализира.

Как се насочихте към хирургията? Това е една много мъжка специалност.

Не смятам, че хирургията е въпрос на пол. По-скоро е въпрос на характер. Разбира се и умения, от гледна точка на това, че човек трябва да е сръчен. Най-вече е нужна обаче физическа и емоционална издръжливост, решителност,  много упоритост и способност да поставяш на първо място пациентите.  Специалността ни е такава, че не можем да си тръгнем, когато ни е свършило дежурството. Това също беше осъзнато решение. В първите курсове на обучението по медицина имаме летни стажове, в които избираме къде да работим. И още във втори курс попаднах в хирургия по време на една спешна операция за чревна непроходимост. Даже ме предупреждаваха, ако започне да ми прилошава, да изляза по-бързичко, да не падна в операционната. Напротив, влизайки в операционната буквално светнах и беше като любов от пръв поглед. След това, в четвърти курс започнах да идвам като доброволец в клиниката, в която работя в момента. Проф. Димитрова ми водеше част от лекциите и съответно личния й пример също има огромно значение. За мен обаче беше важно реално да видя специалността отвътре, дали това е нещото, което наистина искам да правя. Знаете, че студентите винаги се увличат по една или друга специалност, но едно е да си в нея, друго е само по време на упражнения за по няколко часа.

А как избрахте чернодробно-панкреатичната хирургия?

Коремната хирургия, особено чернодробно-панкреатичната, е нещо много интересно. Това е специалността, която всеки ден те предизвиква да знаеш повече, да можеш повече, да бъдеш повече. Колкото и изследвания и модерни апарати да имаме, никога няма 100 процента сигурност. И се случва на операционната маса да се видят неща, които не са се видели при изследванията. А и аз имам възможността да работя с едни от най-добрите хирурзи в страната и да се уча от тях.

Това ли е причината да изберете работата в „Александровска“ болница?

Една от причините. Проф. Димитрова е изключителен хирург и учител, която винаги ме е подкрепяла. Не на последно място е и приятел. Шансът, който ми даде на мен, го дава на всички млади хора, защото иска те да се развиват. Защитих дисертация 2013 г. пак благодарение на възможността, която ми беше дадена.

Първо тук се работи целия обем хирургия - от съвсем малките операции до резекциите на черен дроб и панкреас и съответно е мястото, където човек вижда всичко и може да се научи. Ние сме университетска болница и възможността да се развивам и в научната сфера, преподаването на студенти е нещо, което също ми доставя голямо удоволствие и удовлетвореност. От 2011 г. съм асистент, а от миналата година съм главен асистент. През нас минава трети курс. Това е един много особен курс, тъй като тогава студентите за първи път се срещат с пациентите. И накрая на семестъра, когато виждаш тези млади хора, които са се научили да общуват с пациентите, да разговарят с тях и да ги преглеждат и ти имаш някакво участие в това, удовлетворението е голямо. А когато пък ги заразяваш със страстта към хирургията, чувството е още по-хубаво. Бивши мои студенти започнаха да работят като болногледачи по спешните отделения още в студентските години, а някои от тях избраха хирургията за своя специалност. Клиничната работа за мен е на първо място, но научната върви с нея ръка за ръка. В практиката човек вижда нови неща, редки ситуации, които би искал да опише и да бъде полезен на повече хора.

Замисляла ли сте се за кариера в чужбина?

Не. Идеята да специализирам в чужбина - била съм във Франция и Австрия, ми допада много и съм отворена да се обучавам още, но не и да остана там за постоянно. Медицината в България е на добро ниво и това, което ме задържа тук, са най-вече близките ми и любимите ми хора, но и това, че пациентите тук са същите. Те страдат от същите заболявания, които имат и пациентите в останалите страни. Така че не смятам, че бих могла да бъда по-малко успешен лекар или по-малко удовлетворена като лекар от това, че съм в  България. Единствената разлика е финансова, но тя не е на първо място.

Хирургът е и ръководител, как се справяте с управлението на екип?

Разбира се, че човек трябва да е емоционално стабилен и да умее да взима решения под напрежение, но работата ни е екипна. Никога хирургът не е сам. И колкото и тежка да е една операция, ние сме екип и доброто развитие на операцията, е благодарение на това, че работим заедно.

Коя е най-незабравимата ситуация, която сте имала в практиката си?

Много са, тъй като всеки пациент е индивидуален. По-скоро запомням моментите след това. Ние сме много голяма клиника, с голям обем на работа като патология и винаги има интересни случаи, редки заболявания, които другаде по-рядко можем да видим. Запомням обаче моментите, когато пациент е дошъл в много тежко състояние, а когато си тръгва, виждате как се е променил цвета на кожата му, цялото му излъчване от това, че вече я няма тази интоксикация и милите думи като „благодаря Ви, докторе“. Скоро консултирах пациентка на контролен преглед, която беше дошла за първи път преди около три години по спешност. Случайно се откри рака, тъй като тя беше с друг тип оплаквания като за обострена жлъчка. В хода на изследванията намерихме рака, който беше начален, оперира се. Минавайки след това, особено по празниците да ми се обади, винаги ми казва: „Докторке, сутрин първо споменавам твоето име и след това благодаря на Бога, че съм жива“. 

Хирургията във всеки един случай е предизвикателство. Да бъдеш уверен в себе си е изключително важно, но не и да подценяваш операцията. Особено, когато става въпрос за спешни или онкологични състояния. 

Имали ли сте случай, в който на операционна маса да бъдете изненадани от състоянието на пациента?

Диагностиката вече е много напреднала, но понякога се случва. Например, в последния месец постъпи жена, с голяма туморна маса на дясната половина на дебелото черво. При нея колегите, когато са й правели биопсията, не бяха попаднали на самите туморни клетки, вероятно поради насложеното възпаление и обем на формацията. Тъй като има дивертикули на дебелото черво, състоянието й можеше да се дължи и на възпалителна реакция. При операцията още макроскопски нещата станаха доста ясни, направи й се операция в оптималния обем, сега е добре. Предстои и химиотерапия. Важното е, че беше хваната навреме и жената има много добри шансове. Това е още една причина да обичам хирургията - много бързо човек вижда резултата от действията си и за много заболявания тя няма алтернатива. При онкологичните състояния, когато резекцията е възможна  - това дава шанс на пациентите за много добър контрол на заболяването, качество на живот, продължителност на живот и това е изключително удовлетворяващо.

Какви са начините Ви да се разтоварите?

Никога не спирам да си мисля пациентите, просто не ми е спокойно. Много често, дори да нямам дежурства, идвам до болницата да видя какво става или звъня на колегите по телефона. Това, което ме зарежда са близките и приятелите ми, с които нямам много време да се виждам. Това, което най-много ме разтоварва обаче е музиката. Още от ученическите ми години свиря на пиано. Даже тогава имахме рок банда и в родния ми град - Плевен, свирихме като подгряваща група на концерти. Сега продължавам да свиря вкъщи. Когато ми е тъжно свиря нещо по-меланхолично, а когато съм ядосана си го изкарвам на клавишите. Смятам и, че справянето със стреса до голяма степен се дължи на факта, че наистина си обичам работата и не мога да си представя да правя нещо друго.

Не Ви ли липсва сцената?

Много ми липсва. Това е едно особено вътрешно усещане. При всеки рок концерт, на който ходя, сърцето ми започва да бие по-бързо. Това обаче е стара любов, не е нещо, с което мога да се занимавам, защото не мога да правя нещата наполовина. Или се отдавам напълно на това, което правя или не го правя. Затова и в края на гимназията реших, че сцената не е моето място.

Снимка: Надежда Ненова