Медицинските специалисти: Смъртта на пациент не се преживява

Смъртта на 33-годишната родилка Ренета Томова в Сливенската болница отново отвори дебата за лекарската грешка, а лекарското съсловие отново беше дамгосано с етикета „убийци“. "Ние не сме убийци, но не сме и богове", каза по повод на казуса д-р Валентина Григорова, акушер-гинеколог и зам.-директор на Първа АГ болница "Света София". „Няма лекар в света, който би убил пациент“, коментира във Фейсбук доц. Добрин Василев, началник на Клиниката по кардиология на УМБАЛ „Александровска“.

В рубриката на Zdrave.net „Кой сте Вие, докторе“, лекарите често споделят как преживяват смъртта на пациентите си. Неврохирурзите и кардиолозите са специалистите, които търпят най-големи загуби сред пациентите си. Въпреки това те са убедени, че трябва да се борят до край за всеки човешки живот.  

„Лекарите сме хора, които вследствие на емпатията, която така или иначе имаме към нашите болни, лекувайки ги, ние възприемаме и личните им, и здравословните им проблеми, натрупваме ги върху себе си. Това е неминуемо“, категорична беше кардиологът д-р Ценка Бонева от УМБАЛ „Александровска“. Тя подчерта, че е изключително деликатен моментът къде да се постави границата с болните. „Дистанцирайки се, съхраняваме повече себе си, но това е много трудно. Аз лично не бих могла да кажа, че го правя“, сподели д-р Бонева.

За д-р Станимир Сираков, специалист по „Интервенционална рентгенология“ в УМБАЛ "Св. Иван Рилски" няма рецепта, по която лекарят да се научи да преживява случаите, в които не може да помогне на пациента. „Все още питам баща ми като лекар с повече опит: Кога претръпваш? Кога спираш да преживяваш тежко неуспехите?“, коментира той.

Д-р Сираков ни разказа за млада жена, която е преживяла интервенция заради комплексна артериовенозна малформация, и първите 24 часа са минали добре. Усложненията обаче дошли на 34-я час и след 20 дни тя починала. „Не се преживява. Мислиш дали е трябвало да се промени нещо, дали технически би сменил вида терапия, сравняваш по учебници, по статии и си казваш – да, така е трябвало да се направи, обяснил си на близките усложненията, те са наясно, колкото и да е трудно – разбират, но за лекаря остава едно петно, което се сънува. Доста често. Така че неуспехите не знам как се преживяват“, поясни д-р Сираков.

При неврохирурзите мисълта за пациентите е постоянен спътник. Това потвърди и доц. Николай Велинов, началник Отделение по съдова неврохирургия в „Пирогов“.  „Моментите, когато не си успял да се намесиш навреме или пък е било невъзможно да спасиш човека, се срещат ежедневно. За съжаление нищо не може да те успокои напълно. Чувството, че си направил всичко, но въпреки това губиш пациента, е ужасно“, каза той. Твърди се, че

неврохирурзите сънуват пациентите си

По думите на доц. Велинов неуспехите ги преследват и емоционално и това остава като спомен от интервенциите. „Въпреки че се казва, че човек помни успехите си, дълбоко вярвам, че емоционалния човек с чувство за отговорност помни неуспехите си. Много е тежко, когато трябва да оперираш деца и те умират. Но неврохирургията е на четвърто място по усложнения като професия в света. Ние сме свикнали да се справяме с тежки пациенти. Такава ни е работата“, каза доц. Велинов.

И за доц. Сашо Асьов, началник на Клиника по ортопедия и травматология при УМБАЛ „Св. Анна“ София, провалите са случаите, които не се забравят - когато си направил всичко както трябва, а настъпва усложнение – емболия, инфекциозно или от друг характер. "Независимо, че битува терминът „професионална деформация“, повечето от лекарите не спадат в тази категория. При лош изход се питаме постоянно „Сбърках ли; къде; направих ли всичко; защо стана така…“, разказа той.

Загубата на дете е най-тежката на света, убеден е д-р Любомир Димитров, началник на Отделение по детска кардиология в Националната кардиологична болница. „За съжаление детската кардиология е тежка специалност от тази гледна точка, защото ние не винаги лекуваме успешно децата, нашите пациенти загиват. Даже в нашата бързоразвиваща се специалност не сме стигнали на етап, на който да гарантираме, че всички пациенти ще оживеят след операция“, каза д-р Любомиров.

Той предлага на всички критикуващи да се поставят на мястото на един хирург, който

12 часа оперира един пациент и той накрая загине

„Много е трудно да го опиша. Ние преживяваме съдбата на всичките си пациенти, още повече, че имаме пациенти, които сме ги видели за първи път като новородени и ги следим до 18-годишна възраст. Когато загине едно такова дете, е трагедия за всички нас“, допълни още д-р Димитров.

Според проф. Георги Байчев от Клиниката по гръдна хирургия към ВМА макар че смъртта съпътства голяма част от пациентите му, няма такъв, за когото да не трябва да се бориш докрай. „На един пациент никога не трябва да му се взима надеждата, защото има някои неща, които са много над нас и ние не можем да ги ръководим“, категоричен е той.

По думите му, излекуването е нещо относително в онкологията, но има случаи на пациенти в четвърти стадий, доказани с хистологично изследване, с ПЕТ-скенер, с образна диагностика, които благодарение на голямата си жажда за живот и мисията, която имат, са надминали в пъти преживяемостта за четвърти стадий. „Имам пациентки, които осма, девета година са с костни метастази, с други огнища и въпреки всичко продължават да се борят. Продължаваме и лечението им, но мисля, че по-голяма роля оказва това, че те не се предават и че имат някаква мисия в живота. Вярата, надеждата и любовта на близките са най-големите помощници в онкологията“, каза още той.

Според началника на Неврологичната клиника в „Св. Анна“  доц. Росен Калпачки, лекарят може да помогне на безнадеждно болен пациент дори само с присъствието си. „Много угасващи очи съм видял през живота си, но човек никога не губи надежда до края. Ако щете ръката на някого да хванеш, да намалиш болката накрая, да му кажеш, че това е още един етап от неговия жизнен цикъл, да го увериш, че близките му са добре… Много често болните питат: А моето предава ли се на децата ми? Кой да му отговори, ако не лекарят? И това също е помощ“, посочи доц. Калпачки.

Д-р Ралица Маринова, лекар в Клиниката по анестезиология и интензивно лечение в “Александровска”, е убедена, че най-важното е да успееш да облекчиш болката на пациента и да го успокоиш. „Фактът е, че няма само черно и само бяло в нашата специалност. Помня пациенти отпреди години. Родилка, която с раждането на второто си дете беше направила тежък хеморагичен шок, а детето беше починало. Лежа при нас няколко месеца на ръба на оцеляването, с много, много усложнения на реанимационното лечение и я изписахме да си гледа първото детенце горе-долу в нормално състояние. Дълго време идваше на всеки шест месеца при нас. Има го и обратния вариант – младо момиче, на 19 години, прегазено от влак. Почина след няколко седмици“, разказа тя. По думите й обаче само в тези ситуации човек може да надмогне собственото си страдание и да проумее, че  всички ядове на ежедневието, на личните проблеми, са дребни житейски несгоди, а радостта, че близките ти са живи и здрави, е най-ценното в живота.

За началникът на Отделението по инвазивна кардиология на „Пирогов“ д-р Иван Мартинов удоволствието от работата идва от все повечето оцелели пациенти.

„Дори не е нужно да са благодарни пациентите,

защо често те не си дават сметка какво точно се е случило с тях. Това е високотехнологична дейност, която дори да им бъде обяснена, остават редица неясни за тях въпроси“, уточни той.

Д-р Рада Прокопова пък е категорична, че при кардиолозите сблъсъкът със смъртта на пациент е най-тежък в сравнение с всички останали специалности. „В неврологията смъртта идва след определено време на заболяване на пациента, през което близките му могат да свикнат с тази мисъл. В кардиологията обаче смъртността е по-често внезапна и настига и много млади хора. Възрастта се подмладява и за мъжете, и за жените и действително това е най-тежката част от нашата професия. Много е трудно за един лекар да види как понякога нищо не може да направи, за да спаси своя пациент“, каза тя.

Формулата на успешните отношения лекар-пациент изведе доц. Людмил Симеонов, началник на клиниката по Хирургия на ръката в „Пирогов“: Пациентът трябва да е наясно с реалността и не бива да очаква чудеса, но лекарят винаги дава най-доброто от себе си.

И ако близките на починал пациент, колкото и голяма да е болката им, се сблъскват с нея еднократно, то за лекарите с тежки специалности тя е постоянен житейски спътник. 

Нека не ги товарим и с бремето на обобщената, безадресна вина на "убийци в бели престилки".