Д-р Михаил Христов пое поста директор на Изпълнителната агенция по трансплантация (ИАТ) на 14 септември, след като предишният директор д-р Мариана Симеонова си подаде оставката по лични причини. Д-р Христов е магистър по медицина, с придобита специалност „Ортопедия и травматология“. През годините е бил директор на МБАЛ-Варна, началник отдел в НЗОК, ръководил е и Регионалния център по здравеопазване – София. Заемал е позициите на главен инспектор в ИА „Медицински одит“ и държавен инспектор в Изпълнителната агенция по трансплантация. През 2017 г. е оглавявал Изпълнителна агенция „Медицински одит“, като през същата година е бил и председател на Надзорния съвет на НЗОК. Последно е заемал поста управител на МБАЛ „Уни Хоспитал“. Пред Zdrave.net д-р Христов разказа за приоритети си като директор на ИАТ и действията, които е предприел, откакто е на поста.
Д-р Христов, какви бяха очакванията Ви когато поехте поста директор на ИАТ?
Очакванията ми бяха да намеря на по-добро ниво процеса за обслужване на нашите пациенти, които чакат за белодробна трансплантация. Отивайки си д-р Симеонова даде пресконференция и съобщи, че всичко е направено както трябва и чакаме може би след около седмица да се подпише договора с болницата в Есен и да се реши въпроса с белодробната трансплантация. Това очаквах и аз. Обаче, когато дойдох тук и видях документите, надеждата ми изчезна. Намерих писмо от болницата в Есен, в което проф. Камлер, началника на трансплантационния център, казва, че нашите пациенти, които чакат за трансплантация, в момента не могат да бъдат лекувани. Това е дефинитивен отказ. След като поразгледах и другите документи видях, че отказ от Есен имаме още през ноември 2016 г. Тогава разбрах, че ако не се размърдаме, няма да има бързо решение на въпроса. Това ми отнема цялото време, въпреки че органната трансплантация е по-малко от една трета от дейността на цялата агенция. Екипът на ИАТ е 25 човека, сред които трима доктори. В никакъв случай не е някаква мощна организация, но очакванията, които има към нея и обвиненията от пациенти и лекари, надхвърлят възможностите на агенцията. Въпросът е, че проблемът с белодробните трансплантации е останал от година и половина нерешен. Има кореспонденция, която не е довела до нищо и след това е прекъсната. След като дойдох, първата ми работа беше да възстановя всички възможни начини да решим проблема. Първият възможен начин беше да пиша писма. След като написах три писма до Есен и нямаше отговор, ми стана ясно, че трябва да търсим другия вариант. Пристъпихме към план Б и вече дефинитивно мога да кажа, че сме осигурили екип, който да прави трансплантации в България. Защо в България? Ако кажа, че крайната ни цел е в България да си направим програма за трансплантации на бял дроб, на нас ни трябва обучение на персонал, база, която да бъде оборудвана напълно, трябва ни обучен персонал, който да се грижи за следтрансплантационното лечение на пациентите. В тази насока най-бързият начин е да използваме подготвени екипи. Връзката с екипа от Истанбул, болница „Мемориал“ е била започната още от д-р Симеонова на ниво писма. Моят стил е по-различен, аз докарвам хората тук. Два пъти екипът от Истанбул дойде, като на 22 октомври посети и двете бази – болница „Лозенец“ и УМБАЛ „Св. Екатерина“. Така, ако утре имаме орган и той съвпада с организъма на някой от листата на чакащите, да можем да реализираме операцията. Всичко вече е договорено, остана само да подпишем споразумението.
Това окончателното решение на проблема ли е?
Не. В края на седмицата пристига представител на болницата във Виена и ще възстановим връзките с тях. Имаме три цели – приемане на наше пациенти там за оценка и второ мнение, защото имаме хора в листата, които скоро не са били изследвани. Ще направя всичко, за да доведа и проф. Валтер Клепетко като консултант тук. Ние правим проект, който се казва „Извършване на белодробна трансплантация в България“ и смятам, че най-добре е консултант по този проект да бъде проф. Клепетко. На него му предстои да се пенсионира, има и заместник, има и възможности. Ако използваме всичкия си български чар, както и това, че той е работил с България, мисля, че ще можем да го привлечем. Следваща, трета, цел на ИАТ е среща с борда на директорите на болницата във Виена, на която да бъдат договорени окончателно отношенията ни и нуждаещи се пациенти отново да могат да бъдат трансплантирани там. Имаме вече уговорка и тя действа с болницата в Рим. Този канал не сме го закрили. Чакам отговор в болницата в Париж, имат естествено някакви условия, които ще изпълним. След около две седмици чакам колега-трансплантолог от болницата в Хановер и затваряме кръга. Министерството вече прие пътна карта, която определя приоритетните задачи и дейностите по тяхното изпълнение на три нива – на ниво министерство, на ниво болници и на ниво общество. Втората част от проблема е донорството. Ние не можем да си осигурим органи за нашите болни. На ниво Министерски съвет имаме гаранция, че можем да предприемем всички действия, за да започнем масирана кампания за донорство.
Какво представлява тази кампания?
Първо се одобрява от министерството и се одобрява като закон. От министър-председателя има решителна подкрепа. Никакви проблеми не трябва да имаме. Защото ножът е опрял до кокала. Защото се вижда, че като няма донорство, какво от това, че имаме договори, специалисти, болници и т.н. А това не касае само белодробните трансплантации, това касае всички. И ето пример за белодробните – онази чешма, която откривахме в „Младост”. Аз с колата докарах една възрастна жена, която беше дарила органите на сина си. И след това, вървейки към чешмата, тя ме помоли за услуга – да й уредя евтаназия. И като я питах защо, тя каза, че откакто е взела това решение и е дарила органите на сина, са я смачкали близките, роднините и приятели на сина й. Ето пример за народопсихологията, за настройката на българина да дарява органи. Това е жена, която е направила изключително хуманна постъпка и доброи е спасила 4 човешки живота, иска да умре, затова че го е направила.
Второ – това, което се развива в момента по медиите и то по електронните. Пускаш си един канал и гледаш интервю с лекар, който прави трансплантации. И журналистката казва – вие сте вълшебници, вие правите чудеса, вие връщате човешки живот ... Сменяш канала и излиза друга телевизия, национална, в която се казва – ние нямаме лекари, нямаме болници, това са убийци. Ние сами си го правим това нещо. Аз вчера бях в една такава телевизия и казах на водещия след това, че нас ни гледат десетки семейства, които чакат и с надеждата, че нещо ще се случи. Излизайки една жена, която личната си трагедия я превръща в обществена война, никой не печели – напротив. Тя какво иска? В края на краищата иска да закрием всички болници в България и да нямаме нито лекари, нито болници и всичко да се лекува в чужбина. Не може да отива в една болница една майка на дете, което чака трансплантация и влизайки да казва „Вие сте убийци. Аз не искам да съм тук, защото вие ще убиете моята дъщеря!“. Ето това е отношението. И как да работи този персонал?! Какво да направи?! А вътре, в тази болница, са направени 4 успешни трансплантации на същата диагноза, като на дъщеря й. И една от трансплантираните е тяхна комшийка. Която не стига, че е трансплантирана на 7 години и е жива и здрава, а е станала и майка. Говоря за отровата, която се пуска и след това очакваме резултат. Така, че това е много важно, много по-важно от техническата възможност да извършваме трансплантации – да имаме донорство. Защото дори и да влезнем в Евротрансплант, дори да подпишем с всички договори, ние не осигурим ли органи, ние няма да помогнем на нашите болни. Това са двете неща, които трябва да се направят. Едното зависи от нас, като ръководство на агенция, на министерство и ще го направим – гарантирам. Другото обаче зависи от всеки един. И законът какъв е – отиваш, заявяваш желание, че не искаш да си дарител, записва се в регистъра – 2796 са записали отказ, за тях няма проблем. Всички други, които не сме отишли да се запишем при джипито сме потенциални дарители. И когато нещо, не дай си Боже стане, по закон лекарите са длъжни да съобщят на близките, че техния близък не е заявил желание за отказ от дарителство и е потенциален донор и те трябва да решат.
А ако човек няма близки?
Ето това вече е друго нещо. Те решават в повечето случаи да не се даде. Волята приживе на човека няма значение, защото след това решението се взима от близките. Ако няма близки сме дали една промяна в закона. Тя не е една, те са десетина. Подготвили сме един проект от промени в 8 наредби и в закона за трансплантациите, които касаят улесняване на процеса на донорството и на кодициониране на донори, получаване на съгласие и т.н. сега ще ви цитирам едно проучване в ЕС, характерно и за нас, от Мате Сандс и Миранда, още от 2002 г. Ето какво казват – недостигът на органи не е в резултат от липсата на подходящи донори, а по-скоро е резултат на неспособността на точното им идентифициране, получаване на съгласие и осигуряване на органите. Така че им организация, но в повечето случаи или не се изпълнява или има неща, които трябва да се пипнат. И точно за това сме огледали нещата в нормативната база и сме ги дали като предложения. Те ще се развият много бързо. Едно от предложенията е възможността да се разреши кръстосаното донорство. От кръстосано донорство в Испания има 40% ръст. И ред други неща, обмислили сме ги, нека да минат и да си кажат мнението. Но се работи и те ще станат съвсем скоро.
Какви са очакванията Ви при създаването на мега-агенцията?
Мен никой не ме е питал. Аз не съм обмислил въпроса, но мога да кажа това, което съм говорил с колегите в министерството. Според мен при всички положения няма да има заличаване на някаква дейност. За мен единственото, което ще смути хората, е това, че всички чакащи трансплантации, болни от дадени заболявания и т.н. си знаеха органа, към който се обръщаха. Сега обединявайки агенцията към другата, те ще имат същия контакт, същите взаимоотношение с дирекция към тази агенция. Нищо няма да се загуби от дейността. Не мисля, че ще има нещо фатално. Гарантирам, че тази дейност ще бъде извършена. В агенцията сега сме 25 човека с 3 доктори. Какво да се махне? Няма какво.
Да ви върна пак към ситуацията с Виена.
Като разгледах документите се вижда. Първо – след започването на отношенията между България и Евротраснплант, това става от 1 януари 2014 г., има едно споразумение межди ИАТ и Евротрансплант, което в момента е действащо, то няма краен срок. И понеже има неразбирателство между това член ли сме или не – ние сме член, но сме асоцииран. Не сме пълноправен и тези преференции, които имат пълноправните членове, ние ги нямаме. Така че ползата от това, че сме асоцииран член, не е много голяма. И като такъв приет асоцииран член Евротраснплант осигурява с болницата във Виена споразумение. Това споразумение изтича април месец 2017 г. Д-р Симеонова е писала сума ти писма до министерството да продължим ли или не договора. Но в случая няма как ние да продължим договора, защото това е работа на Евротрансплант. Тя го е осигурила и тя след това е трябвало да съобщи с някакво писмо, че нещо трябва да се направи. Не съм намерил такъв документ. Месеци наред продължава тази кореспонденция между агенцията и министерството, което за мен е загуба на време. Аз писма не пиша, аз докарвам специалисти тук. Изтичайки този договор, Евротрансплант прави запитване до 8-те пълноправни членки коя от техните болници има желание да работи с български граждани. От болницата във Виена няма проявено желание, същото е отношението към Румъния. Те не са отказали на нас, защото сме българи, те отказват на чужди граждани, защото има спад на донорството. Не стигат органи за техните граждани. Проявили са желание само болниците в Есен и Йена. Започната е кореспонденция с болницата в Есен и отивайки си, д-р Симеонова на една пресконференция остави впечатление в цялото общество, че всичко е готово и след една седмица, може би, ще се подпише договора. Идвайки тук аз намерих дефинитивни откази, където пише, че не могат да бъдат лекувани нашите граждани. И това е от Есен, август, тази година. Отказ от лечение на наши граждани в Есен имаме още от ноември 2016 г. В писмото пише – поради драстичния спад на донори, и то говорим специално за белодробни трансплантации, не за други, ние не можем да осигурим лечение на чужди граждани. Това е един вид протекционистка политика. Една от грешките на Симеонова, които аз съм установил, това е, че тя се е мъчила самичка да се справя с проблемите. Така не става. Ние имаме държава. Тя има един апарат, който е и в страната и навън. Давам ви пример – с турските доктори осигурихме веднага достъп чрез нашия посланик в Турция - Надежда Нейнски. С римската болница установихме чрез Марин Райков, нашият посланик в Рим. Сега всички връзки и канали, дори на ниво евродепутати ги използваме. Сега подготвяме междудържавно споразумение, което да го дадем на министъра при неговите срещи с министъра на здравеопазването на Австрия, на Германия, на която искате държава. Така се работи. Ние сме орган на държавата. Защо всичко трябва да остава в ръцете на един човек. Това аз го отчитам като неправилна политика. И затова ви гарантирам, че имаме разрешение на най-високо ниво да се действа. И затова няма да имаме нито административни, нито финансови пречки.
Дано всичко да върви по план ...
За един месец мога да се похваля първо с Рим – там имаме контакта и той действа. Вчера пристигнаха документите на един от чакащите в листата. Превеждаме ги и го пращаме там. Ние трансплантолози на бял дроб нямаме. Нашите лекари, те са пулмолози, анестезиолози и т.н. и най-вярното решение дали става пациента за трансплантация в момента или не ще го даде такъв трансплантолог. С болницата в Рим вече го работим и имаме за 2-3 получени такива становища. С болницата във Виена ще го възстановим още следващата седмица. От Хановер след 2 седмици, дай Боже, ще дойде колегата и там може да го направим. За Истанбул не говорим, защото там вече е готово. В Париж ...
За болницата в Париж, доколкото си спомням, д-р Пенков беше казал, че са поставили условие пациентите да говорят френски ...
Да, преди 2 години това са били изискванията. Сега ги подновихме. Ръководството на министерството даде гаранция, че ще ги изпълним. Ще осигурим преводач – така го направихме. И пак казвам – за един месец - Рим, Париж, Виена, Хановер, Истанбул. За един месец стига толкова. Другия месец още нещо.
