Д-р Захари Зарков е психиатър, ръководи Отдел „Психично здраве и превенция на зависимостите“ в Националния център по обществено здраве и анализи. През 2015 г. защитава докторска дисертация в областта на психиатричната епидемиология. Днес разговаряме с него по темата за опазването на психичното здраве в условията на пандемията от COVID-19.
Д-р Зарков: Какво е впечатлението Ви – лесно ли преминава българинът през тази криза?
В тази ситуация, която вече засяга всеки човек на планетата, лично според мен не е коректно да говорим за „българина”, „американеца”, „китаеца”…Човешката палитра е изключително пъстра по принцип, едва ли има и двама души, които да преживяват всичко това в момента по един и същи начин, камо ли една цяла нация. За лесно не може да става дума, няма как да е лесно нито за всеки поотделно, нито за всички нас като цяло. Важно е да запазим здравия си разум, самообладанието, човещината, оптимизма си. Да виждаме пролетта макар и само през прозореца, да можем да й се зарадваме, да излъчваме любов и спокойствие към близките си хора, състрадание, загриженост и отговорност към непознатите.
Епидемията COVID-19 се разрасна неимоверно и с много бързи темпове, а гласът на психиатрите все още сякаш остава нечут. От телевизионния екран говорят инфекционисти, вирусолози, пулмолози, епидемиолози, дори специалисти по математическо моделиране, но само един или двама колеги от Вашата специалност бяха поканени за кратко да споделят вижданията си по темата за опазването на психичното здраве в условията на епидемия. Защо?
Каква да е публичността и специалисти от кои специалности могат да помогнат с експертното си мнение на публиката не е нещо, което се определя от участниците в медийното пространство. Изброените от вас колеги действително в момента са на първа линия, и то в непосредствената си практика, така че е съвсем обяснимо те да са сред най-публичните личности, те да са хората, чието мнение е най-важно и което публиката има нужда да чуе, за да е убедена, че има професионално подготвени хора, които взимат професионално аргументирани решения за всички нас. Психичното състояние на отделния човек е нещо изключително лично и интимно. Уверявам ви, че ние, психиатрите, също вършим своята работа, може би по-тихо и невидимо, в което няма нищо лошо.
Още в началото на пандемията, когато вирусът все още беше далеч от Европа, СЗО разпространи в препоръките си отделен текст, изцяло посветен на подхода към стигмата и насочен към правителствата, медиите и гражданския сектор. Защо според Вас акцентът бе поставен именно върху стигмата?
Въпросът Ви е много важен. Тези мерки са насочени точно в тази посока, за която стана дума преди малко. Хората трябва да останем солидарни, да не скъсваме всички невидими нишки помежду си, които ни правят човеци. Да не се разцепваме на болни и здрави, на заразени и незаразени, на уязвими и едва ли не безсмъртни. Да не се поддадем на ужаса, на паниката, които биха ни тласнали към поединично оцеляване, което всъщност е невъзможно. Защото човеците понякога могат да са и жестоки същества и стигмата е един от примерите за това.
В препоръките, за които стана въпрос, бе включено едно много кратко послание - „Думите имат значение“. Нека ви попитам – има ли у нас ясно съзнание за правилна комуникация по време на екстремални събития, каквато е епидемията от COVID-19 днес?
Комуникацията е безкрайно динамична и е на много нива. Отговорните институции излъчват добре синхронизирана, точна и навременна информация. Оттам насетне кой как комуникира със света около себе си, как съзнанието му преработва информацията, как той реагира на нея, какво всъщност чува, е абсолютно индивидуално. За един „правилната” комуникация е да бъде заливан с информация и да я търси ежедневно и ежеминутно, за друг е достатъчно да знае не повече, отколкото е необходимо, за да е адекватен в личното си житие и това в социума.
Като експерт в областта на общественото здраве моля да споделите достатъчно адекватен ли е механизмът на психиатрично консултиране на пациенти в условията на провеждано лечение в отделение по инфекциозни болести или за интензивно лечение?
Въпросът Ви не е свързан с общественото здраве, а с конкретните клинични практики по принцип и в момента. Със сигурност в отделенията, за които говорите, колегите не пренебрегват евентуалната необходимост от психиатрична помощ на пациентите там. Това винаги е важало за тези отделения. Недостатък тук е ситуацията, че не във всяка болница (общинска, многопрофилна, дори и университетска) има консултант психиатър. Това е стар проблем, който не намерил и до момента модерно решение.
Има ли гаранция, че един болен с психично заболяване, който се нуждае от психиатър, ще има възможността да се срещне с него и да получи преглед, назначения и препоръки?
Различните видове медицинска помощ у нас не са прекратени, нито са ликвидирани. Както знаете, при необходимост се карантинират единични отделения и медицински заведения в случай на необходимост и за определен срок. Здравната система не е спряла да функционира, макар и в условията на пандемия. Хората продължават да страдат и от други заболявания, включително психични, и да имат достъп до медицинските специалисти.
А как е регламентиран достъпът до психиатрично консултиране и грижа на вирусоносителите под карантина?
Това е въпрос, свързан с цялостната организация при такива ситуации, и аз не бих могъл да Ви отговоря. Но знам, че в тези екстремни за всички нас условия колегите психиатри не отказват консултации, вкл. и помощ по телефона или чрез интернет, на своите пациенти, ако по някаква причина друг начин е невъзможен. Институциите също не подценяват важността на психологическата помощ, която трябва да бъде оказвана на населението в условията на обявена пандемия. Знаете, че има вече организирани безплатни телефонни линии за консултации с психолози. През различни комуникационни канали колеги психиатри и психолози излъчват посланието, че са на разположение да оказват помощ в кризисни психологически ситуации.
Един немаловажен въпрос – има ли кой да се грижи за психичното здраве на медиците, поставени в екстремални условия при днешната ситуация и утре?
В един уебинар, организиран от СЗО преди броени дни, специално бе отправена препоръка, че заради дългите работни часове и стреса на медицинските екипи е добре да има психолог, който да работи с тях.
Напоследък все по-често от много страни се повтаря някак натрапливо твърдението, че от кризата ще излезем по-силни. Да или не?
На нито един от многобройните и сложни въпроси, които поставя пред нас пандемията, не можем да отговорим еднозначно с да или не. Нищо от случващото се сега, нито последствията, до които то ще доведе, не е единствено в черно-бели краски. Опитваме се да намерим и положителното в тази кризисна ситуация, включително във всичко, което ще се случи, след като тя премине, и това е добре. Пандемията изисква сериозни и групови, и лични усилия, концентрация на силата и на волята на обществата и на отделните хора, психическа мобилизация. Дали ще сме по-силни, не знам. Формулировката за „силен” не ми е в речника по време на работата ми като психиатър. Силен вероятно се чувства и този, който не спазва общите мерки за безопасност, нали…Надявам се да станем по-мъдри, по-овладени, човечни и смирени в безкрайните си желания, по-отговорни към себе си и към другите, към земята ни, към общото ни настояще и бъдеще.
Прекрасен професионалист!