Д-р Владислав Райков: Когато даваш най-доброто от себе си, помагаш и на обществото, в което живееш

Д-р Владислав Райков, д.м. е специалист ортопед-травматолог с придобита специалност в Дюселдорф след пълен курс на обучение в Германия и призната в България диплома. Доктор по медицина на Университета в Цюрих след защитена докторска работа на тема „Създаване на 3D костни модели за предоперативно планиране в ортопедичната травматология“. Преди да се присъедини към екипа на клиниката д-р Райков работи в Германия и България в центрове по ендопротезиране, ортопедия, травматология, артроскопска и гръбначна хиругия. Визитиращ лекар е в реномирани клиники в Швейцария за период от две години. Усъвършенствал се е в над 40 международни допълнителни курса по ендопротезиране на големите стави, лечение на деформитети на горен и долен крайник, артроскопска и ставно-съхраняваща хирургия, минимално-инвазивна терапия на гръбначната болка, както и образна диагностика в областта на опорно-двигателния апарат. От 2006 г. до днес участва активно в клинично-приложни проекти в областта на медицинското моделиране, компютър-асистираната хирургия и 3D-принтиране на хирургични водачи и импланти за костната хирургия.

Д-р Райков е част от екипа на Клиниката по ортопедия и травматология в Университетска болница "Лозенец".

Д-р Райков, как избрахте медицината?

Преди 25 години по време на военната ми служба се наложи да вляза във ВМА за оперативна интервенция. През 1996 г. България беше в политическа и икономическа криза и ВМА временно не разполагаше с упойки, така че по-леките случаи ги оставяха да чакат. Така мина цял месец преди да ме оперират. Наблюдавах работата на лекарите и се впечатлих много от това, което правеха съдовите хирурзи. След като ме изписаха, имах отпуск по болест. За благодарност подарих на лекуващият ми лекар доц. Здравко Лазаров една икона - дърворезба, която сам бях направил. Това го впечатли и той ми каза, че имам страхотна ръка и бих могъл някога да стана хирург. Намекна обаче, че тъканта при животинските видове е доста по-различна от тази при растенията.

С течение на времето имах възможност за дълги разговори с него, които ме накараха да се замисля за моето неясно бъдеще. Тогава бях на кръстопът между икономика и машинното инженерство, тъй като математиката и техническите науки в средното училище ми вървяха. Говорихме още много с моя лекар и накрая усетих, че все повече се мотивирам да избера тази професия. Залових се здраво за учебниците по химия и биология, за да се подготвя за кандидат-студентските изпити. Колкото повече четях за тях, толкова по-голям страх ме обземаше, че няма да успея, че материята е безкрайно сложна. Буквално сънувах химични формули, базите на РНК и ДНК молекулите. Подкрепа получавах от семейството си и с тяхна помощ преодолях паническият страх, защото те ме насърчаваха да мисля единствено за успех, а не за провал. Като си подадох документите и като видях всички онези младежи и девойки от НПМГ и други подобни гимназии буквално се стъписах, като знаех, че те са чели две години тази материя, а аз само 3 месеца. Но не се отказах и в крайна сметка успях.

Какво Ви мотивира да изберете ортопедията?

По време на следването си по медицина стажувах в клиника по спешна, коремна и съдова хирургия, но усещах, че тези специалности не са моето призвание. Имах един период, който прекарах във Виена, и влизайки в една книжарница зае медицинска литература си купих американска книга, която ми направи огромно впечатление със заглавието си - Специална ортопедична и крайник-съхраняваща хирургия.

В нея бяха описани технологии за производство на индивидуализирани импланти и оперативни техники за лечение на състояния след преживени политравми и други усложнения след оперативно лекувани дегенеративни заболявания на скелета.

Стараех се да анализирам написаното, и, пречупвайки го през моята призма открих симбиоза между описаните в нея методи за производство на импланти, с тези от модерното автомобилостроене, което някога изучавах като ученик в техникума и този момент си помислих, че може би това е нещото, което е за мен и с което искам да се занимавам.

Впоследствие се върнах в България, защото българските студенти в Австрия преди 2007 г., нямаха възможност да работят и да се самоиздържат, а за мен беше немислимо да работя следобед и нощем нелегално, а през деня да ходя на лекции и упражнения. Така продължих следването си в Медицинския университет в София.

В пети курс се запознах с един много известен софийски ортопед и започнах да работя като волунтие в кабинета му. Гледах и виждах, слушах и чувах разговорите между него и пациентите, от време на време ходех да гледам артроскопски и операции за смяна на стави и така се потопих в тематиката на ортопедията и травматологията. Взех решение да стана ортопед. Спомням си, че този лекар беше абониран за американското списание за костно-ставна хирургия, което четях с огромен интерес. Така се самозапалих по тази специалност.

Кои са Вашите учители в специалността?

Те са толкова много, а и аз непрекъснато се уча, че едва ли бих могъл да изброя всички. Най-голяма следа в съзнанието ми оставиха ярко личности и лекари - едни от утвърдените ортопеди и травматолози в немскоговорящият свят и световната ортопедия - проф. Роланд Якоб, проф. Пиетро Регацони и Проф. Тренц, както и многото техни последователи и мои бивши началници като проф. Хансйорг Йерош, проф.Хансйорг Хеп, проф. Андреас Курт и много други старши лекари, които ми помагаха в първите ми операции.

От всеки, когото срещах се опитвах да взема най-доброто и днес се старая да не допускам и да не забравям грешките, които е допускал или сме допускали заедно.

Докато лекарят се учи, малките грешки, по-старшите колеги могат и да му простят, защото те носят отговорността, но веднъж стане ли специалист - грешката и отговорноста са си изцяло негови.

Нямах възможността истински да специализирам в България, но за краткия си престой в „Пирогов“ и Института по ортопедия в Горна Баня се запознах отблизо с проф. Борислав Владимиров и тогава доц. Андрей Йотов, днес професор по ортопедия и травматология, Докоснах се не само до тяхната работа, но и до работата на тогавашните техни ученици – по онова време старши лекари, а някои от тях днес професори и добри колеги. Това беше само за кратко, след което заминах в Швейцария, после се преместих в Германия, където обаче не ми признаха нищо от периода на обучение в България и започнах работа и специализация отначало.

Голяма част от професионалния Ви път е свързана с водещи клиники в Германия и Швейцария. На какво Ви научи работата там?

На отговорност и уважение към всичко, което може да се нарече медицина, технология и всичко онова, което гравитира около моята специалност ортопедия и травматология. Това са всички специалности като ревматология, кардиология, гастроентерология, неврология и множеството клинични и хирургични специалности, без които не можем. Нашите пациенти обикновено са възрастни хора, голяма част с множество допълнителни заболявания и ние трябва да се грижим за човека, за неговото тяло, душа, очаквания, а не само за увредените кости, стави и мускули.

Работата там ме научи и на самокритичност и ми даде знания не само в ортопедията и травматологията, но и в съвременната имплантология. Научих много техники и трикове в образната диагностика и в областа на персонализираната медицина.

И все пак се върнахте в България. Защо?

Защото България е моята родина, социалната ми среда е тук, тук се чувствам по-добре отколкото където и да било. Моята цел никога не е била да остана в чужбина завинаги, а да науча каквото желая, да създам приятелства и контакти, да се върна и да го прилагам у дома.

За всеки един лекар, за всеки човек, който не сменя местоживеенето си като дете на 5 годишна възраст, а на 29 години, е много по-трудно да създаде нов социален кръг от приятели и познати, с които да споделя свобдното си време - и от този социален кръг да го търсят пациенти.

Това показва моят опит, за разлика от този на дъщеря ми, която отиде в германия на 4 годишна възраст, вече е на 18 години, завършва гимназия там и иска да учи медицина.

Тя има онзи социален кръг и е изградила онази социална среда и познанства, среда в която ще работи и ще се развива. Чужбина не е за всеки и не винаги градинката на съседа е по-зелена от нашата.

На нас, лекарите, докато станем специалисти, понякога ни се налага да прекарваме в болницата и до 16 часа на денонощие, защото работата го изисква, а оттук страдат личният и социалният ни живот. Обикновено след тежък работен ден лекарят иска само да се наспи.

Друга съществена причина е, че обичам родината си, каквато и да е тя. Част от мотивацията ми да се върна са и възможностите, които виждам и които предоставят България и глобализираният свят на всички работливи и предприемчиви специалисти, независимо от областта, в която се трудят.

Нека кажем, че Родината ни и родното ни здравеопазване имат нужда от деца, от преструктуриране и от специалисти - лекари, медицински сестри и други здравни работници, който да са мотивирани, за изградим една по-добра система и да живеем един по-добър живот.

Кой, ако не ние може да направи това? Един мой приятел и колега казваше, че когато правиш най-доброто за себе си и когато даваш най-доброто от себе си, ти правиш и нещо добро за обществото в което живееш. Това са причините. Много колеги, които не са работили никога там и бъркат конгресния туризъм със специализация и работа в чужбина, си мислят странни неща за едно такова завръщане....

Коя е за Вас контактната плоскост между медицината и технологиите? Задавам въпроса в контекста на факта, че в работата си прилагате множество иновативни подходи, като 3D принтиране например, холографска навигация.

Контактната плоскост е образованието ми от средно-специалното училище и надграденото знание с годините, защото обичам техниката не по-малко от медицинската си професия и се старая да поддържам това знание и непрекъснато да се образовам.

Доказал съм и на пациентите които съм лекувал и на тези при които съм взел участие в тяхното лечение с експертизата си, че съм един интердисциплинарен специалист. За това говори и  последният голям проект, който е моя идея - ХОЛОМА – холографски медицински асистент.

Това е проект за интраоперативна навигация - едно съчетание на границите на няколко науки – образна диагностика, софтуерен инженеринг, ортопедия, травматология, неврохирургия, лицево-челюстна-хирургия и имплантология. А иначе, с дизайн на импланти и по-специално на пациент- специфични за строго определени случай се занимавам от 14 години и съм помогнал на множество пациенти не само с подобни импланти, но и с хирургични водачи за коректурни остеотомии и ставно-съхраняваща хирургия.

Консултирате и от разстояние, също разчитайки на съвременните възможности за комуникация. Какво е впечатлението Ви – увеличава ли се интересът на българина към този вид прегледи?

Да. Има множество начини и платформи за това. Интересът определено е голям, нараства, Пък и един телефон, един персонален компютър, един таблет са абсолютно достатъчни това да бъде реалност и бъдеще.

Смесената реалност ще допринесе още повече за това. Още повече, че добрият ортопед разчита и скенера, и резонанса, и рентгена сам.

В много отношения ние знаем не по-малко от радиолозите когато гледаме образнодиагностични изследвания и търсим корелация с това какво споделя пациентът.

В личен план кои са любимите Ви занимания?

Напоследък не ми остава много свободно време, но и малкото време което ми остане го използвам за да го посветя на семейството и децата ми, веднъж годишно карам ски за 10 дни, ходя на море, обичам да карам по-големи лодки, да шофирам на дълги разстояния особено в Алпите и Северна Италия, обичам високопланинските гледки. Като всяко пораснало момче харесвам автомобили, лодки, самолети, едните ги карам, на другите само се возя и се наслаждавам на красиви гледки и достиженията на научно-техническия прогрес. Обичам да гледам научно-популярни филми, за да си обогатявам сферата на познанието. Вярвам, че скоро ще имам повече свободно време, но все още търся последователи, на които да делегирам голяма част от нещата с който съм се заел.

И един финален въпрос – коя е човешката добродетел, в която вярвате най-силно?

Колкото и наивно да звучи днес, аз все още вярвам в справедливостта.

Също така вярвам в смелостта и колкото повече страдание, неуспехи и надежда виждам в пациентите си - все повече и повече вярвам и в милосърдието.