Доц. Сашо Асьов: Най-важният въпрос е какво правим с младите

Доц. Сашо Асьов е завършил ВМИ-София през 1987 г. Има специалност по ортопедия и травматология; завършена магистратура по Здравен мениджмънт в УНСС; защитена дисертация на тема „Хирургично лечение на фрактурите на талуса“. Работил е в Отделение по спортна медицина в Окръжна болница – Благоевград, лекар на футболен отбор „Пирин“ и в Клиника по ендопротезиране в гр. Етрополе. От 1992 г. е работил във Втора клиника по ортопедия и травматология на УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов” последователно като ортопед-травматолог, началник на отделение клинично, главен административен лекар, а от 2014 г. до края на 2017 – Началник на Втора клиника по ортопедия и травматология. В момента е началник на Клиника по ортопедия и травматология при УМБАЛ „Св. Анна“ София АД.

Има специални интереси в областта на ендопротезирането на колянна и тазобедрена стави;  хирургично лечение на травми и ортопедични заболявания на ходилото, както и на останалите травми на опорно-двигателния апарат. Провел е множество специализации и курсове по хирургично лечение на травми и ортопедични заболявания, ставно ендопротезиране и реендопротезиране в страната и чужбина. Членува в Българска Ортопедо-Травматологична Асоциация, AО TRAUMA ASSOCIATION, EFFORT. Пред Zdrave.net доц. Асьов разказа защо е избрал медицината за свой професионален път и за решението си да развъжда дива пъстърва, вместо да я лови.

- Доц. Асьов, защо избрахте медицината?

- Не съм се замислял защо. Не съм потомствен лекар.  Още като ученик имах план да стана лекар и го следвах неотклонно. Беше детската ми мечта да помагам на хората.    Когато станем лекари, обаче разбираме колко вярна е древната латинска поговорка „Medicus curat, natura sanat или Лекарят лекува, природата изцерява.“ Стремежът на лекаря и неговите усилия са пациентът да оздравее. Понякога успяваме, понякога обаче природата има решаващата дума с противоположен знак. Затова нашата професия винаги е между „Осанна“ и „Разпни го“. Понякога е трудно да се прецени кога лекарят не е успял да направи всичко възможно и кога нещата просто не са били в негова  власт.

- Успявате ли да намирате отговор на този въпрос?

- Всеки път е индивидуално. Премислям, премислям постоянно. Когато сме в ситуация на спешност и трябва да се вземе бързо решение, може би риска да сбъркаш е по-голям.  При  планови операции понякога  с месеци подготвяме болния.  Искаме  да сведем риска до разумния минимум, но той никога не е нулев.

- Как се спряхте на травматологията и ортопедията?

- Не беше трудно. В травматологията  има много технически неща, които винаги са ми доставяли удоволствие. И беше напълно естествено продължение на желанието ми нещо  да сглобявам и поправям.

- Кога счупванията на кости са наистина фатални?

- Костта е единствената тъкан, която се замества с кост, със същата тъкан. Всички меки тъкани - мускули и сухожилия се заместват със съединителна тъкан, която вече има различни характеристики. В този аспект костта е нещо благодатно. На практика природата се справя в доминиращия процент от случаите, особено ако  малко й помогнем. При хората в напреднала възраст, обаче фрактурите често са изпитание за живота.  Особено типичните счупвания на бедрената кост в горния край.

- Обездвижването ли е причината да е толкова страшно счупването при възрастните?

- Факторите са няколко. Хората в напреднала възраст имат  придружаващи заболявания. При тях  равновесието е доста крехко и много лесно се нарушава, а счупването често  е нискоенергийно. Т.е. не е катастрофа и с висока енергия счупване, а просто падаш от височината на собствения ръст  и това води до сериозна проблематика. Наличието на остеопороза  увеличава значимо риска от фрактури. Преди 30 години, когато започвах, не бяхме толкова агресивни да оперираме непременно, подходът беше изчаквателен и консервативен. Вече съм убеден, че ако пациентът няма някое сериозно противопоказание да бъде опериран, това трябва да се случи и да бъде раздвижен рано, защото така шансът му да оцелее е в пъти по-висок, отколкото ако се откажем. Сравнително често провеждам такива разговори с пациентите и близките им. Доста са трудни, защото хората питат - ще преживее ли операцията, упойката, какви са шансовете, а медицината и процентите трудно се връзват, тъй като не можеш да кажеш конкретния пациент дали ще попадне в „единия процент или в деветдесет и деветте…“

- Вие имате специални интереси в областта на ендопротезирането, какви са особеностите на този вид протези?

- Това е част от работата ми. То касае специално големите стави - колянна и тазобедрена и се случва в планов порядък, когато става дума за болни с артрозна болест или след травма довела до деформация и износване на ставата. Тогава няма друга алтернатива освен да бъде сменена „износената“ с изкуствена такава. При част от счупванията при възрастни хора, примерно на бедрената шийка, когато знаем, че шансът това счупване да зарасне е малък, също сме принудени да го прилагаме. Налага се, защото няма алтернатива. Все още медицината не е намерила варианти да реши една напреднала артрозна болест чрез генно инженерство, възпроизвеждане на хрущял…

- Как преживявате провалите?

- Това са случаите, които не се забравят - когато си направил всичко както трябва, а настъпва усложнение – емболия, инфекциозно или от друг характер. Независимо, че битува терминът  „професионална деформация“,  повечето от лекарите не  спадат в тази категория. При лош изход се питаме постоянно „Сбърках ли; къде; направих ли всичко; защо стана така …“ 

- А как успявате да се заредите, за да продължите да сте 100% пълноценен в болницата?

- Обичам много природата. Запален риболовец - еколог съм. Обичам преходите, да зарибявам реки.  Ловя риба но я пускам после - нито една риба не си занасям вкъщи. Всъщност това е огромното ми зареждане.

- Как се запалихте така, че да станете риболовец-еколог?

- Като всеки рибар в началото бях с надеждата, че ще хвана много риба. И в един момент в къщи почнаха да ми казват да спра да нося риба, а да видя на кой приятел да я подаря. Но и приятелите ми в рибарската група също клонят към екологията.

- Коя е най-голямата риба, която сте хващал?

- Ооо, не съм хващал много големи риби. Интересът ми е само към риболова на балканската пъстърва, който е нещо много различно от обичайния риболов. Той е динамичен. А зарибяването на река е нещо уникално. Ходиш с километри по пресечени терени, влизаш в реките по едни девствени места. Пъстървовата зона е високо и трябва е да по-чисто, да има много кислород във водата, да е студена, да няма много хора.  

- Как точно се зарибява река?

- Купува се сертифицирана балканска пъстърва (последния път бяха 2500 малки рибки от язовир „Тошков чарк“), поставена в чували,  раздути с кислород с малко вода. Има точно определено време, в което трябва да се случи транспорта. Да е рано и  хладно. След това отиваш до реката, която ще зарибиш, но не можеш просто да ги излееш вътре. Слагаш ги във водата да се климатизират и внимаваш за нормата на един километър колко рибки можеш да пуснеш. На едно вирче три, на друго - две и това ни отнема цял ден. След месеци е огромно удоволствие да отидеш да ги видиш дали са там, живи ли са, защото има процент загуба, колко са пораснали. Балканската пъстърва расте сравнително бавно - две-три години отнема докато стане голяма по норматив за риболов. Неприятното е, когато видиш, че има бракониери.

- Не сте ли се изкушавал да работите в чужбина?

- Всеки е обмислял за себе си по кой път да поеме. На моята възраст не бих предприел подобно приключение. За мен по-важен въпрос е какво правим с „малките“ – младите лекари. В момента в „Св. Анна“ имаме 11 специализанта.  Много страдам, че люшкането на следдипломната квалификация от едната до другата крайност беше една от основните причини много млади лекари да напуснат страната. Не веднъж съм казвал, че моите родители ще ги оперирам аз, по начина, по който съм научен, но мен ще ме оперират те, по начина, по който ние сме ги научили. Затова предаването на щафетата е мое верую. 

- Защо избрахте „Св. Анна“?

- Приех предизвикателството, за което ме поканиха в една авангардна болница. След 25 години в „Пирогов“ човек е нормално да поиска да направи  нещо различно и ново. „Пирогов“ за мен е много специална болница, там съм се учил от моите учители и там съм делил трудностите на професията с много компетентни и колегиални лекари.  Ценя ги. При мен промяната не е напускане на едно място, а  приемане на ново предизвикателство. Бях подготвен да се изправя пред трудностите на всяка промяна, но съм положително впечатлен от колектива и създадените условия за работа. Това ме мотивира да дам всичко от себе си.