Доц. Людмил Симеонов: Хирургът трябва да мисли като художник

Доц. д-р Людмил Симеонов е дипломиран лекар от 1983 г.  във факултета по медицина на Медицинска академия –София. Той започва специализация по Обща хирургия в Клиниката по военно-полева хирургия на Университетската болница по Спешна медицина „Н.И.Пирогов” на длъжност специализант. Придобива специалност Обща хирургия през 1989 г, след което е назначен на длъжност ординатор в Клиниката по Хирургия на ръката на същата болница. Индивидуално обучение по хирургия на ръката е получил през 1989 г в Университетската клиника по Ортопедия-София под ръководството на проф. Иван Матев. След индивидуално обучение през периода 1999-2005 той придобива втора специалност ортопедия и травматология.  През 2010 г е избран за Доцент към Университетската болница по спешна медицина. В периода от 2009 до 2011 г той е работи в Rashid Hospital, Division of Orthopaedic trauma , като консултант по хирургия на ръката. От  края на 2011 г  е избран за началник на единствената в България клиниката по Хирургия на ръката към УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“. През досегашната си практика доц. Д-р Симеонов е участвал в различни курсове за повишаване на квалификацията си. По значителни от тях са участието му в обща програма на Детската Болница във Филаделфия  и УМБАЛСМ Пирогов за детска спешна медицина през ноември 1992, в индивидуално обучение при проф. Ули Бюхлер по хирургия на ръката в Университетската болница Берн през 1995 г., в програма визитиращи професори в Ню-Йоркския университет при проф. Мартин Познер през май-юни 2005 и декември – януари 2006/2007. Доц. Симеонов е автор на 27 публикации свързани с хирургия на ръката. Той е автор на отделни глави в четири монографии за фрактури в областта на ръката и китката. Той е международен член на ASSH, EFSSH и IFSSH. Пред Zdrave.net доц. Симеонов разказа защо е избрал медицината пред живописта и какво го е накарало да се посвети на хирургията на ръката.

Доц. Симеонов, как избрахте медицината за своя професия?

Просто извадих късмет като кандидатствах, че ми се паднаха въпроси, които знаех перфектно и ме приеха. Даже не си бях научил конспекта. Но пък не ме приеха в Художествената академия. Започнах да уча медицина, тъй като беше нормално в Художествената академия тогава да се кандидатства по четири, по пет пъти. Изобщо не бях сигурен, че ще завърша медицина. Дори в началото бях почти сигурен, че няма. Изобщо не ми беше интересно. Първата година ходех на лекции, защото иначе пишеха отсъствия. Докато учех медицина, ходех да рисувам в едно ателие при един белогвардеец - Сергей Петров. Мога да го нарека така, въпреки че когато е дошъл в България е бил много малък, но семейството му е дошло тук с групата на белогвардейците. Жена му беше преподавател по пиано в Музикалното училище и целият му живот беше преминал в културните среди. Беше приятел с Генко Генков, Радой Ралин, Лика Янко.

А какво Ви накара да останете в медицината?

Първите два курса завърших, защото имам чувство за отговорност и трябваше да си взема изпитите. Но вече в трети курс, когато влязохме в клиниката и започнахме да работим с пациенти, вече ми стана интересно. Междувременно на един колега баща му, който беше професор по очни болести написа два тома по офталмохирургия и ми предложи да ги илюстрирам. Няколко месеца рисувах само очи. И той ми каза: „Ти си готов очен хирург“. В началото на шести курс обаче ми казаха, че завеждащият на секцията по спешна хирургия в „Пирогов“ пише монография и също иска да му я илюстрирам. Тогава се запознах с проф. Андрей Стойчев. Докато ми обясняваше какво точно иска, той ме попита лекар точно искам да стана, а аз нямах никаква идея. И за да се отърва от въпроса, а и под влияние на колега казах: „Ще ставам психиатър“. Проф. Стойчев ме изгледа много лошо и ми казва: „Че те се различават от пациентите си само по това, че едните минават визитация“. Много се разочаровах от думите му, защото освен, че бях запален от моя приятел, асистентите ни по психиатрия бяха много интересни и културни хора и на техните упражнения ходех с голям интерес. Проф. Стойчев обаче ми предложи да прекарам един ден в хирургията  и като уж щях само да гледам, така един от хирурзите ме попита: „Ти мил ли си се“, което на техния жаргон означава: „Обучен ли си правилата“. Аз не го разбрах и казах „да“, защото помислих, че ми пита дали съм се мил по принцип. И той каза, че има един пациент с херния, за който ще му асистирам. Така започнах да се уча и започнах да ходя като доброволец.

И се отказахте от живописта?

Избрах медицината. Има един момент, след който връщане назад няма. Ремарк е дал може би най-точното определение за неудачник - човек, който се отказва. Ако правиш едно, после друго или трето, никога няма да направиш това, което искаш да постигнеш.

Как се насочихте към хирургията на ръката?

В „Пирогов“ откриха тази клиника и това се оказа, че ми е най-близко като амплоа. Не съжалявам, защото сега имам много пациенти, които са хора на изкуството. Тези хора са направени от друго тесто. По-различни са. По-широко скроени са. Един актьор, един художник има различен поглед към света и го прави по-интересен. Едно от определенията за изкуството е, че прави невидимото видимо. Между другото, когато навлязох в специалността, бях изненадан колко много от специалистите по хирургия на ръката са хора на изкуството. Сред тях има много доби рисувачи, които сами си илюстрират трудовете. Както и много добри музиканти, които когато се срещат на световни конгреси често си правят джем сешъни.

Не сте ли се изкушавал да се върнете отново към изкуството?

Понякога е хубаво да се прави промяна. Първата ми специализация беше в Берн при проф. Ули Бюхлер, един от най-големите световни специалисти по хирургия на ръката. Много интересен човек, изключително педантичен. Това, което до този момент правех България и се правеше изобщо, беше някаква миниатюра в сравнение с това, което видях да прави той. Работата с него ми отдалечи много хоризонта и ми остави завинаги дълбоко възхищение от него. След години на един световен конгрес срещнах неговия първи асистент и го попитах какво прави проф. Бюхлер. Той каза: „Ули изчезна“. Оказа се, че се е развел, оженил се е за секретарката си и е напуснал не само клиниката, но и хирургията. Никой нищо не знаеше за него. Преди две години обаче имаше юбилеен конгрес в Буенос Айрес, посветен на основаването на Световното дружество по хирургия на ръката. Вечерта имаше купон в яхтклуба на Буенос Айрес и там го видях. Попитах го къде е изчезнал и той ми каза: „В един момент реших да сменя всичко. Не можех повече, прегрях. Купих си яхта и десет години обикалях пристанищата. Сега съм се прибрал пак в Швейцария, но не работя“. Явно има такива моменти, когато оставяш всичко и започваш от нулата.

Вие как се предпазвате от прегравяне?

Това е професионален навик. В момента, в който усетя, че умората надделява - спирам. Знам си възможностите. В нашата хирургия не е добре да работиш преуморен, защото страда качеството. Ръката има много фини структури и елементи, които  изискват изострено внимание. Важно е и пациентът да е доволен. Преди да предложа лечение, питам какви са очакванията му. Защото е много важно и самият човек да не очаква чудеса.

Вие пишете учебник сега и вероятно ще си го илюстрирате сам.

Пиша една монография, защото за всичките години практика има много натрупан материал. „Пирогов“ е болница, през която са минали много хора. Имаше дълъг период, в който ние бяхме институция, съизмерима с армия и в който в тази болница идваха всички. Книгата ми е свързана с малка част от спектъра на патологията в ръката. Ще се казва „Фрактури в областта на китката“. И трябва да си ги нарисувам. За хирурга, който работи тази патология, е важно да има пространствено мислене. За мен беше по-лесно, защото съм го развивал с рисуването. Сега на това се опитвам да науча младите си специализанти - да си представят нещата в пространство. Когато ние оперираме, виждаме много малка част от цялото и индиректно съдим по различни белези какво точно се случва. Ако не развиеш това умение и рентгена не може да ти помогне, защото той дава двуизмерно изображение на триизмерната реалност. 

Какво Ви задържа в България и в „Пирогов“?

Периодично съм излизал и мисля, че това е добрия вариант. Човек трябва да вижда и други места и да се учи. Където съм отишъл винаги съм научил нещо, но винаги съм се връщал. Специализирал съм във ВМА, в ИСУЛ бях две години асистент. Специализирал съм в Швейцария, в Ню Йорк, две години работих като консултант в най-големия травмацентър в Персийския залив - в Дубай. Където и да отиде човек обаче, той си върви със собствените знания и умения и в крайна сметка винаги се връща у дома. Колкото и да е трудно - продължаваме. Ако изчисля ще се окаже, че най-голямата част от живота ми е минала тук. И затова ми е болно, когато има катаклизми. Имаше един период, в който си мислех, че сега е така, но нещата ще се оправят, сега съм тежък песимист. Въпреки това, когато започвахме, инструментариумът беше строителен. Сега лека-полека болницата е отишла доста по-добра посока.

Снимки:

1. Официална процедура по приемането на доц. Симеонов  в Американското дружество по хирургия на ръката- Чикаго 2005 г.

2. Вечеря с няколко именити специалисти по хирургия на ръката САЩ 2006 г.

3. В операционната на Ню-йоркския институт по ортопедия и травматология с проф. Мартин Познер

4. С част от екипа му в Дубай-травма център 2010 г.