Доц. Велина Гергелчева: Щастлива съм, че работя с хора, които имат същото светоусещане

Доц. д-р Велина Гергелчева, д.м. завършва образованието си в МУ – София през 1994 г. От 1996 г. работи в Детска неврологична клиника, МБАЛНП „Св. Наум”, от 2006 г.- в Клиниката по нервни болести, УМБАЛ „Александровска” като главен асистент. От 2012 год. е началник на отделение и доцент към Катедрата по неврология в МУ-София. 

От януари 2015 год. завежда Клиниката по неврология в УМБАЛ СОФИЯМЕД. От 2017 г. е доцент към Медицинския факултет на СУ "Св. Климент Охридски".

Доц. Гергелчева, как избрахте медицината за своя професия?

Моят баща е известен български неврохирург – доц. Неделчо Гергелчев. Научила съм всичко от него, още от малка. То беше и възпитание и светоусещане. Отношение към професията. Майка ми ни беше в пълна подкрепа – негова, моя, както и на сестра ми и на брат ми. И те двамата станаха чудесни лекари. Отрано разбрах, че е трудно, но си заслужава. Когато завършвах Първа английска гимназия и трябваше да избера какво да следвам и на каква професия да се посветя, той ми даде пълната свобода да избирам.

И до днес се радвам, че избрах медицината. Има и една случка от детството ми, която ми баба ми е разказвала. Била съм на 4-5 г., разхождали сме се по Главната в Пловдив, една жена ни спряла и казала на баба ми, че това дете ще стане голям лекар. Ей такива неща ни трябват, за да ни заредят, в правилните моменти, после от нас си зависи…

Как неврологията стана Ваша съдба?

Естествено, защото е най-близко до неврохирургията. Преминах през три конкурса, докато започна работа в Детска неврологична клиника на МБАЛНП „Св. Наум”, при доц. Белопитова. Там започнах да израствам като лекар. В последствие, придобих интерес към невромускулните заболявания, ЕМГ изследванията. Започнахме в сътрудничество с проф. Ивайло Търнев и български и международни екипи да изследваме български фамилии с неизяснени наследствени неврологични заболявания. Това прерасна в дългогодишна съвместна работа - близо 20 години и в клиниките, и на терен, в домовете на хората. Последваха публикации, международно признание, специализации в Германия – бях там като като Хумболдтов стипендиант, после и във Франция. Но при всички тези успехи, импакт-фактори и публикации на първо място за мен бяха хората, семействата, реалната полза за тях.

Имате специалност по детска неврология, работила сте дълго с деца. Какво сте запомнила и пренесла през годините от този период?

След преместването ми в УМБАЛ „Александровска” продължих да работя и с деца, и с възрастни и така е и до момента. Децата са раними и зависими. Съдбата им се решава от родителите и правилните професионални съвети. За мен най-важно беше да осъзная, че това са подрастващи организми, въпреки заболяванията и наличните отделни дефицити и че трябва да се осигурят най-добрите възможни грижи в медицината за момента и в перспектива за да водят качествен и щастлив живот, да развият специфичните си способности и да бъдат достойно приети и полезни в обществото. Този мой стремеж конкретно се въплъти в усилията ми за въвеждане в България на най-добрите стандарти за грижи при невромускулни заболявания, познати по света. Радвам се, че това стана  факт.

Известни са научните Ви интереси към невромускулните заболявания. Кой е най-големият пробив в тази област на неврологичната наука и кои са предизвикателствата, които остават?

Пробиви в науката направихме, големи. Работих с български и чуждестранни учени и специалисти в различни области. Работехме екипно, въодушевено. Специализирах и тук и навън, това ми даде малко повече спокойствие, че в България нещата могат да се случват по възможно най-добрия начин, да съм наясно какво зависи от мен. Навремето, както други колеги направих избора да продължа да работя в България. Тук e моето семейство, тук са моите близки и приятели. Предизвикателствата в областта, от която разбирам, са в сферата и на медицината и на социалната дейност, те са взаимосвързани. Опознаване на медицинските нужди на хора с невромускулни заболявания и приоритетно – хроничното им дихателно подпомагане в дома и навън. Ясни са медицинските алгоритми, ползите и добрите практики в други страни. Направиха се множество препоръки за осигуряване на дихателни апарати за неинвазивно подпомагане на дишането и специализирана периодична оценка на дишането, апаратите се поемат за децата, но все още не са реимбурсирани за възрастните. Да, тези неща се случват с усилия, с лобиране в добрия смисъл и от специалисти, и от дружества, и от пациентски организации. Но обществото ни, явно има още в какво да узрява…

Клиниката, която ръководите, получи сериозно международно признание наскоро – Златната награда на Европейската организация против инсултите. Как постигнахте това?

От началото на 2015 г. ръководя Клиниката по нервни болести на УМБАЛ „Софиямед”. Целта ми е осигуряването на качествена и достъпна неврологична дейност за широка неврологична патология. Щастлива съм, че имаме условията това да се случва. Имаме пълната подкрепа на ръководството на болницата. И, което е изключително важно – чудесен екип в клиниката от лекари – специалисти, специализанти, медицински сестри и санитари. Чудесна колаборация със свързаните звена в болницата – Спешно отделение, Реанимация, Образна диагностика, Лаборатория, Кардиология, Неврохирургия и др. Работа със специалисти с правилната визия и висок професионализъм.

За неврологията в България според мен един от приоритетите, който и ние опознахме и развиваме е спешното специфично лечение на исхемичния мозъчен инсулт, с голям напредък в международен мащаб. Възможността да се помогне в тесен терапевтичен прозорец след началото на инсулта с венозна тромболиза при някои от пациентите, а по-късно и с механична тромбектомия/аспирация. 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, изключително напрегната и високо специализирана екипна дейност. За уеднаквяване на стандартите Европейската организация против инсултите – ESO създаде международен регистър и като признание за постижения на различни центрове се дават сертификати под формата на награди. Нашата Клиника има Златна награда в тази област и е една от 3-те болници в София със статут от ESO.

Наградата не е толкова важна, а участието в регистъра, признанието на възможността за качествена дейност в тази област, опознаването на центъра ни, възможностите за оптимизиране, спокойствието, че вършим нещата по най-добрия възможен начин. В България вече са опознати центрове, които имат тези възможности, но има все още 6 области в страната, в които такива центрове няма. Хората трябва да знаят за тези възможности и да изискват възможно най-бързо след първите симптоми на инсулта да бъдат закарани в такъв център. Информирам се постоянно и съм наясно с най-добрите практики в различни страни, вече въведени и действащи, без забавяне. Мечтая си и смятам, че е напълно по възможностите ни това да се случва и у нас – да се откарва пациент от спешна медицинска помощ независимо в коя част на страната е в най-близкия такъв център, без никакво забавяне, с предварително кодово известяване на болницата, която ще го приеме, да има Национална програма и Национален регистър за осигуряване на организацията, известяването, развитието и дейността на центровете.

И накрая Ви моля да ни разкажете малко за интересите си извън професията - имате ли хоби, какво обичате да правите в свободното си време

Това е сфера, в която все още се развивам…

Знае се, че лекарската професия е в най-голяма степен съпътствана от стрес и прегаряне. Имате ли рецепта срещу стреса, която искате да споделите със своите колеги? И да им пожелаете нещо?

Рецептата е да работим, това което обичаме. С хора, които имат същото светоусещане. В това отношение съм щастлива. Преподавам и в Медицинския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Пожелавам на студентите да придобият това желание, знания и увереност във възможностите им и съзнанието, че от всеки един от тях зависи всичко.