Българинът доказа, че може да дарява

Д-р Симеонова, днес се отбелязва Европейския ден на донорството. Успява ли България вече да догони западните страни по брой на извършени трансплантации?
Все още сме далеч. За да бъдем наравно с тях, трябва да увеличим два до три пъти броя на трансплантациите в България и трябва да достигнем до 10 донора на милион население. Важно е да се знае, че мозъчната смърт е налице при 1 до 5 процента от починалите пациенти в реанимация – тоест, това е сравнително рядко състояние. Затова е изключително важно доказването на всяка мозъчна смърт и когато човек е в това състояние, да бъде подаден като потенциален донор. Разбира се всичко зависи от съгласието на близките и от желанието, което човек е изразил приживе. Така че ние имаме още доста да работим в тази насока. Но все пак тръгнахме от малко над един процент на милион население и достигнахме до ниво от 5,4 през 2014 година, но заедно с живото донорство, така че имаме още много път, който да извървим.
Държа да отбележа обаче, че благодарение на безкрайно добрите хора в България и безкрайно всеотдайните лекари трансплантациите от починали хора в мозъчна смърт са увеличени 10 пъти за три години.

Въпреки ръста на донорството у нас, какво още трябва да направим, за да увеличим броя на трансплантациите, така че да няма стотици хора, чакащи с години за орган?
Включените в листата на чакащите за трансплантации са между 1100-1200 души. За съжаление все още има хора, които умират, чакайки орган. На практика смятам, че те са повече, защото не всички хора, които имат нужда от трансплантация, са диагностицирани. По тази тема също има още много да се работи и най-вече да се намали броят на хората, които имат нужда от трансплантация, което ангажира труда на много колеги – хепатолози, нефролози, кардиолози и други.

Все пак мисля, че през тези години заедно с колегите доказахме две важни неща, а именно, че не е вярно, че в България хората не даряват. Аз лично смятам, че българинът е много по-голям дарител по сърце и душа в сравнение с народите около нас, дори и в сравнение с народите в Европа. Доказахме и че не е вярно, че българските лекари не работят – те продължават да го правят всеотдайно. Имаме още много да вършим по отношение на организацията на болнично ниво – това е ключът към успеха. Имам предвид, освен националната политика, в която разбира се участва и ИАТ, и ролята на болничните директори. Те трябва да подкрепят тази дейност, защото тя е част от медицината, част от лечението. Нужно е да се подкрепят лекарите, които са обвързани с целия процес на донорството, дори по отношение на състава им. За съжаление те са много малко – и лекарите-координатори, и хирурзите. Те трябва да бъдат подкрепени така, че да не си отиват, да не напускат България, защото всъщност тези хора спасяват човешки живот. Техният труд е изключително тежък – понякога при една донорска ситуация лекарите чакат с часове, защото има много неща, които трябва да се свършат, да се преценят. На практика над 50 човека участват в целия процес – нерядко се налага те да чакат на повикване у дома след дежурство, знаейки, че отново ги чакат часове дълга и отговорна работа.

С новите бази броят им вече надхвърли 30 и аз мисля, че той е достатъчен. Имаме идея всяка реанимация на практика да бъде такава, защото това са интензивните звена, в които се случва мозъчната смърт и защото това е практиката в цяла Европа. Така че не би трябвало дори да има отделни бази, но това отново опира до проблема, свързан с кадрите – трябва да имаме достатъчно хора. И сега имаме болници в страната с четирима анестезиолози и реаниматори, които покриват цялата спешност 365 дни в годината, 24 часа на ден. Това е един ужасно тежък труд – всеки лекарски труд е натоварващ, но когато спасяването на човешки живот зависи от теб в рамките на минути, това е крайно изтощаващо. Затова и за съжаление много наши колеги са в чужбина – защото там и трудът им, и напрежението, свързано с него, се оценява високо.

Още в края на тези седмица ще се срещнем със специалистите по медицинско право, за да уточним юридически как биха изглеждали нещата. По въпроса е работено много, така че имаме само някои детайли, които да се финализират, за да бъдат обсъдени и с колегите трансплантолози, след което завършеното предложение да бъде подадено към Министерство на здравеопазването и Народното събрание. Аз съм сигурна, че то ще стане факт – въпросът е да стане както трябва, а не да е нещо, създадено набързо, с което да рискуваме да доведе по-скоро до проблеми, отколкото до добри неща.

Успяхме да ни приемат там и да продължаваме да работим с тях. Ние участваме и в друга мрежа – тези на страните в Югозападна Европа – Франция, Италия, Испания. Действително минахме през един тежък период за всички – и за колегите от Агенцията, и от болниците, но благодарение и на хората, които дариха, и на лекарите, които имаха силата и знанията да се случи целия процес на сътрудничество, ние вече имаме четирима трансплантирани българи с бял дроб и още други двама са в подготовка. Тоест, всички хора, които чакат за бял дроб, имат своя път да бъдат трансплантирани. Благодарение на това, че ние сме подали органи, с които сме спасили хора в Европа, нашите български граждани се трансплантират с дарен орган от друга страна.
Какво е вашето послание към близките на починалите хора, дали съгласието си за донорство?
Искам да изразя моя поклон и благодарност от цялото ми сърце. Тези хора ни напомнят често, че да си добър не е слабост, а огромна сила.

Непрекъснато ми се обаждат хора, които искат да разговарят с близките на своите дарители и ги търсят – те се разплакват, когато им отговоря, че нямам право да споделя тази информация. Те също искат да кажат своето „Благодаря“. Искам да уверя близките на починалите, че всеки ден хората, които живеят втори живот след тяхното благородно решение, се събуждат и благодарят на едни звезди, които са на небето. Също така бих искала да кажа, че ако някой от тях има някакви социални или други проблеми, за които бихме могли да помогнем, винаги може да се обърне към Агенцията за трансплантации.