Трансплантацията не е панацея, напомня проф. Драган Бобев

22.6.2007, zdrave.net, Бойко Бонев

Проф. Драган Бобев е директор на Специализираната болница за активно лечение  на деца с онкохематологични заболявания. Член на Обществения съвет към Център “Фонд за лечение на деца”.

Проф. Бобев, защо избрахте да се борите със заболявания като левкемията и различните видове тумори?

Това беше едно предизвикателство, което възникна пред мен при една специализация във Франция през 1969 г. То беше първата стъпка, която направих в тази насока. Бях провокиран от съдбата на децата с такива заболявания, която ме задължаваше да направя всичко възможно, за да бъда максимално полезен.

Друг елемент от моите съображения за въвеждането ми в една такава тежка медицинска специалност бяха някои сантименти, които не могат да се определят съвсем точно. Най-общо казано, става въпрос за любовта ми към децата.

От колко време работите в Специализираната болница за активно лечение  на деца с онкохематологични заболявания?

Работя тук от 17 години. А кариерата ми като педиатър с хематологична насоченост и по-специално интересът ми към злокачествените заболявания в детската възраст, датират от преди 37 години.

Лечението на деца с подобни тежки заболявания не е ли тежко за лекаря, от психологическа гледна точка?

Неизбежен психологически момент съществува. Това е един постоянен стрес, в който ни поставя ежедневието. Ние ставаме съпричастни със съдбата на тези деца и на техните близки, така че не можем да бъдем индиферентни. Независимо от всичко, обстановката ни кара да се адаптираме към всичко и да изпълняваме предназначението си по възможно най-добрия начин. Разбира се, това не може да не оставя последствия в нашата нагласа, за да стигаме до такива абсурди, че любовта ни към болните деца е значително по-голяма в контекста на пренебрежението към здравите деца.

Лечението на онкохематологичните заболявания изисква много средства. Какво отделя държавата в лицето на НЗОК и МЗ за лечението на децата в ръководената от вас болница?

Аз ще бъда лаконичен по този въпрос, но ще ви кажа една истина. Този въпрос трябва да бъде разглеждан в рамките на възможностите на нашата държава, но ние никога не сме били пренебрегнати по отношение на финансирането. Напротив, имали сме приоритетно медицинско обслужване и лекарствоснабдяване. При българските деца от години наред, не говоря за последните, се осигурява онова, което е необходимо, за да не бъде провеждан т.нар. терапевтичен геноцид при злокачествени заболявания в детската възраст. Разбира се, не сме разполагали с всички съвременни средства, с които разполагат развитите страни. Всичко това обаче, трябва да се разглежда в светлината на факта, че изпитателните периоди на известни нови лекарства за нас са били дислоцирани по-далеч и ние сме ползвали тези съвременни лекарства едва тогава, когато те са ставали рутинна практика и са доказали своята ефективност. При българските деца винаги е била провеждана съвременната терапия, която се е изисквала в нейния най-обичаен вид, при лечението на различните видове злокачествени заболявания в детската възраст.

Какви са взаимоотношенията ви с Център “Фонд за лечение на деца”?

Ползваме “Фонд за лечение на деца”, когато се касае преди всичко за трансплантации. Аз съм член на Обществения съвет към фонда. Там се прави една експертна оценка от необходимостта от подобно лечение при определени групи пациенти. Мисля, че там където е необходимо или неизбежно трансплантацията, се отпускат необходимите средства.

Как оценявате използването на стволови клетки като терапевтичен метод?

Този метод е с доста добри възможности, но не притежава необичаен капацитет, който да предполага, че използването на стволовете клетки сто процента гарантира оздравяване. Всеки метод, който се използва, има своите добри страни, своя потенциал, но също така и негативи, който са свързани с усложнения. Такива усложнения често стават повод да се поставя под съмнение в научните среди капацитета на един подобен метод.

Все пак методът намира приемственост във всички страни по света и е доказал своята значимост и терапевтичен потенциал. Ако той не се прагматизизра или примитивизира, може да се окаже достатъчно полезен и да доведе до дефинитивно оздравяване при редица случи.

Вие използвате ли клетки от пъпната връв при лечение на деца с хематологични заболявания?

Прилагаме този метод, и то успешно, в рамките на показатели, които са валидни за развитите страни с дълготраен опит. Ние сме сред трансплантационните центрове, които от скоро го използват, но сме набрали достатъчно опит и нашите възможности и начин на провеждане на трансплантациите не се различават от тези на реномираните европейски и световни центрове.

Как ще коментирате намерението на МЗ да създаде обществена банка за стволови клетки?

Това е навременно и абсолютно необходимо, за да бъдем равностойни партньори на страните, който са формирали Европейската и Световната донорска банка. По този начин ние ще можем да използваме техните услуги, когато е необходимо да се търси напълно съвместим нефамилен донор. Това е отдавнашна моя идея, която се опитвах да реализирам, но ми достигнаха организационни и административни функции. Сега поздравявам тези, които имат намерението да формират тази обществена банка.   

Вярно ли е, че повечето от родителите предпочитат костно-мозъчните трансплантации  на децата им да бъдат правени в чужбина?

Няма почти никакви различия в стандартите на нашия център и повечето от европейските. Някои технически средства, с които ние не разполагаме, може би ни ограничават до известна степен, но само когато става въпрос за разрешаването на някои много редки казуси. Все пак смешно е да се твърди, че сме на нивото на най-развитите центрове, защото костно-мозъчната трансплантация в България датира от седем-осем години. Същевременно пионерите на този метод, какъвто е например центърът в Сиатъл, използват рутинно този метод от 70-те години на 20 век. Ние се стремим да поддържаме средноевропейския стандарт. Така че тенденцията българинът да търси лечение или трансплантация в чужбина не е оправдана. Това явно е една психологическа нагласа, която се внушава от различни източници на информация. Има дори нещо, което е наречено „варненски синдром”. Във Варна, не знам по какви причини, немалка част от децата, които реално не се нуждаят от трансплантация, се насочват в строго определени страни за трансплантация. Това е нещо, което аз не одобрявам и смятам, че психологическата нагласа трябва да бъде променена. Родителите не бива да смятат, че само в чужбина се извършват чудеса.

Този проблем с изравняването на стандарта не е ли решен и с откриването на новото отделение на болницата?

Новото ни отделение отговаря на европейските стандарти. То увеличава капацитета за извършването на определен брой трансплантации. Но това отделение е абсолютно достатъчно, за да гарантира костно-мозъчните трансплантации на всички нуждаещи се деца, ако се спазват принципите. Не бива да се смята, че всеки, който е заболял от злокачествено заболяване, има нужда от трансплантация. Трансплантацията не е панацея и не решава всички проблеми на оздравителния процес или постигането на дълготрайна преживяемост при възрастните и децата.

Ние сме единственият център в България, който трансплантира и възрастни пациенти, и при това доста успешно. Българската общественост трябва да знае, че за определена възрастова група, до 28 години, общата европейска и световна тенденция е тези болни да се лекуват в педиатрични отделения, защото прецизността в прилагането на различните схеми на терапия е по-добра. 

Колко човека работят в Центъра по детска онкохематология?

Ние сме едно малко лечебно заведение с достатъчно интензивно ежедневие и достатъчно голям капацитет, независимо от малкия леглови фонд. Кадровият състав отговаря на нормативната уредба. Той дори е с 10-15 процента по-малък, отколкото се полага по документи. В болницата общо работят 52-ма души, като висшият състав е 20 процента от общия персонал.

Какви са очакванията ви за бъдещето?

Оставете моето бъдеще. Аз съм влязъл в една възраст, за която не трябва да се говори за бъдеще. То е едно за всички хора. Когато влезеш в един възрастов диапазон, вече се мисли повече за други неща, а не за професионална кариера. Аз се мъча да бъда в тази възрастова група, която е най-активна при реализиране на медицинската професия. Медицинската професия не изисква само младост, но и зрялост, разум и достатъчно практически опит. Така че въпреки напредналата ми възраст се опитвам да се приобщавам като философия към тези, които са най-активни и най-полезни.